Харлан Кобен - Под прикритие

Майрън стигна до предната част на редицата. Някой му подаде топката. Когато разгряваш, подсъзнателно си убеден, че всички очи са приковани в теб, макар че в това време повечето хора се настаняват, приказват си, поръчват си закуски или оглеждат тълпата, а онези, които гледат, въобще не се интересуват какво правиш. Майрън дриблира и прибързано хвърли топката към коша. Господи, помисли си той, играта още не е започнала, а аз вече не знам какво да правя.

Пет минути по-късно играчите започнаха да се упражняват в стрелба към коша. Майрън погледна към публиката, търсейки Джесика. Не беше трудно да я открие. Стори му се, че е огряна от някакво сияние, сякаш тълпата отстъпваше назад, а тя изпъкваше. Все едно че тя бе произведение на Да Винчи, а останалите лица — просто рамка. Джесика му се усмихна и той почувства как в тялото му се разлива топлина.

Майрън изненадано осъзна, че сега за първи път Джесика щеше да го види как играе. Бяха се запознали три седмици преди контузията му. Мисълта го накара да спре и да си спомни. За момент мислите му го върнаха назад във времето. Заляха го вина и болка. Внезапно една топка отскочи от таблото и го удари по главата. Но мисълта си остана: длъжен съм на Грег.

Звънецът иззвъня и играчите се настаниха на пейките. Треньорът Уолш избърбори още няколко клишета и се увери, че всеки играч знае кого точно от противниковия отбор ще покрива. Спортистите кимнаха разсеяно, без да го доизслушат. ТС все още гледаше мрачно. Поза, помисли си Майрън, но не беше напълно убеден в това. Също така държеше под око и Леон Уайт, най-близкия приятел на Грег в отбора и съквартиранта му, когато гостуваха навън. Разговорите приключиха. Играчите от двата отбора застанаха в центъра на игрището и започнаха да се поздравяват със здрависване и пляскане на ръце. След това се замотаха наоколо, опитвайки се да разберат кой кого ще покрива, тъй като никой не бе слушал треньора си трийсет секунди по-рано. Треньорите на двата отбора стояха нервно и крещяха към играчите, докато най-после топката милостиво бе хвърлена във въздуха.

Обикновено баскетболът е игра на внезапни промени и резултатът се решава през последните минути. Не и тази вечер. „Драконите“ водеха с дванайсет точки след първата четвъртина, с двайсет след втората и с двайсет и шест в края на третата. Майрън започна да се изнервя. Водеха с достатъчно точки, за да го вкарат в игра. Не беше разчитал на това. Част от него безмълвно се молеше за „Селтикс“, надявайки се те да поизравнят резултата, за да може той да остане на алуминиевия стол. Желанието му не се изпълни. Оставаха четири минути, а „Драконите“ водеха с двайсет и осем точки. Треньорът Уолш погледна към резервната скамейка. Девет от дванайсетте играчи вече бяха влезли в игра. Уолш прошепна нещо на Кипър, който кимна, приближи се до скамейката и застана пред Майрън. Майрън усети лудешкото биене на сърцето си.

— Треньорът иска да освободим скамейката — каза Кипър. — Пожела да узнае дали искаш да влезеш.

— Каквото той каже — отговори Майрън, като се опитваше да внуши по телепатичен път на Уолш отрицателния отговор.

Но не можеше да им го каже направо. Не беше в природата му. Трябваше да играе ролята на добрия боец, на господин „Хвърли се върху гранатата, ако треньорът иска това“. Не знаеше по какъв друг начин да се справи.

Спряха играта за момент. Уолш отново погледна към скамейката.

— Гордън, Райли! Влизате на местата на Колинс и Джонсън.

Майрън въздъхна успокоено. После се ядоса на себе си за това, че изпита подобно облекчение. Какъв състезател си, каза си той. Какъв човек иска да остане на скамейката? После истината го удари право в лицето.

Той не беше тук, за да играе баскетбол.

Какво, по дяволите, си мислеше? Беше тук, за да намери Грег Даунинг. Това си беше просто работа под прикритие и толкова. Също като в полицията. Само защото едно ченге работи под прикритие и се преструва, че е търговец на наркотици, това не го прави наистина търговец на наркотици. Същият принцип се прилагаше и тук. Само защото Майрън се преструваше, че е баскетболист, това не го правеше такъв.

Мисълта обаче не го утеши.

Трийсет секунди по-късно се започна. Това изпълни сърцето на Майрън с ужас.

Началото сложи един глас. Глас на подпийнал, който се извисяваше ясно над останалите. Един-единствен глас, който беше достатъчно силен и достатъчно различен, за да надделее над обичайната какофония.

— Хей, Уолш — извика гласът. — Защо не вкараш Болитар?