Харлан Кобен - Под прикритие

Тя го изгледа мрачно.

— Какъв вид?

Деликатността нямаше да свърши работа тук.

— Обичаш ли баскетбол? — запита Майрън.

Тя сви рамене.

— Знаеш ли кой е Грег Даунинг?

Кимване.

— Той ми разказа за това място — каза Майрън. — Грег ми каза, че е бил тук оня ден.

Примигване.

— Беше ли на работа в събота вечер?

Кимване.

— В същия район? Имам предвид в това сепаре?

По-бързо кимване. Ставаше нетърпелива.

— Видя ли го?

— Не. Трябва да се грижа за масите си. Та каква бира искаш?

Майрън погледна часовника си и се престори на изненадан.

— Я, колко късно станало. Трябва да вървя — каза той и й подаде два долара. — Благодаря ти за помощта.

Следващият бар в списъка се наричаше „Швейцарската хижа“. Нищо общо. Скапана дупка. Тапетите трябваше да те накарат да повярваш, че по стените има дървена ламперия. Ефектът можеше да е по-силен, ако тапетите не се белеха на толкова много места. В камината коледни лампички проблясваха около една цепеница, но не успяваха да придадат на мястото желания вид на алпийска скиорска хижа. По някаква неясна причина в средата на бара се виждаше една от покритите с огледалца диско топки. Нямаше дансинг. Нито светлини. Само огледалната топка. Още една от характеристиките на истинските швейцарски хижи, подсмихна се Майрън. Кръчмата излъчваше застоялата миризма на разлята бира и повръщано, онзи вид миризма, която се просмуква в стените и напомня за умрели и гниещи плъхове.

От джубокса гърмеше „Малка червена корвета“ на Принс. Или пък беше на Артиста Познат Преди Като Принс? Не се ли наричаше самият той така сега? Но все пак „Малка червена корвета“ бе написана, когато все още беше Принс. Та кое от двете беше? Майрън се опита да реши тази важна дилема, но тя започна да го обърква като един от онези парадокси на времето в „Завръщане в бъдещето“, затова той се отказа.

Мястото беше почти празно. Някакъв тип с бейзболна шапка и гъсти мустаци беше единственият клиент, седнал на бара. До маса в средата на помещението седяха мъж и жена, които се целуваха страстно. Никой не им обръщаше внимание. Още един клиент се спотайваше в задната част на бара, сякаш се намираше в секцията за порнофилми в местната видеотека.

Майрън отново се настани в задното сепаре. Отново започна разговор с келнерката, която бе много по-оживена от първата. Когато стигна до момента с разказа на Грег Даунинг, който уж му бе съобщил за кръчмата, тя каза:

— Така ли? Да не се шегуваш? Виждала съм го тук само веднъж.

Бинго.

— Това в събота вечер ли беше?

Тя се намръщи замислено.

— Хей, Джо — извика келнерката към бармана. — Даунинг беше тук в събота, нали?

— Кой, мамка му, иска да знае? — изкрещя Джо в отговор откъм бара.

Джо приличаше на невестулка с миша коса. Невестулка и мишка. Страхотна комбинация.

— Ние с това момче. Просто си говорим.

Джо Невестулката ги погледна с малките си, лъскави очички. След секунда очите му се разшириха.

— Хей, ти си новият, нали? В „Драконите“? Видях те по новините. С тъпото име.

— Майрън Болитар — представи се Майрън.

— Да, точно така. Майрън. Вие, момчета, да не започнете да идвате тук?

— Не знам.

— Имаме страхотна клиентела — каза Джо, бършейки бара с нещо, което приличаше на използван в бензиностанция парцал. — Знаеш ли кой беше тук веднъж? Братовчеда Бруси. Диджеят. Много готин тип.

— Съжалявам, че съм го пропуснал — каза Майрън.

— Да, но имаме и други знаменитости, нали, Боун?

Мъжът с бейзболната шапка и гъстите мустаци кимна.

— Като онзи тип, който приличаше на Соупи Сейлс. Помниш ли го?

— Да. Знаменитости.

— Само дето не беше наистина Соупи. Просто приличаше на него.

— Все тая.

Майрън се намеси:

— Познаваш ли Карла?

— Карла?

— Момичето, с което беше Грег.

— Така ли се казва? Не, нямах възможност да се запозная с нея. Не се запознах и с Грег. Той просто се напъха тук инкогнито. Не ги притеснявахме.

Барманът се изпъчи наперено, сякаш щеше да отдаде чест.

— В това заведение защитаваме знаменитостите — каза той и посочи към Майрън с парцала. — Кажи го и на другите момчета, а?

— Ще го направя — обеща Майрън.

— Истината е, че отначало не бяхме сигурни дали това въобще беше Грег Даунинг.

— Също като със Соупи — добави Боун.

— Точно така. Само дето този път наистина беше той.

— Онзи също приличаше на Соупи. Страхотен актьор е този Соупи.

— Да, и какъв прякор.

— Целият си е талант — съгласи се Боун.