Харлан Кобен - Под прикритие

— Идвал ли е тук и преди? — запита Майрън.

— Онзи, дето прилича на Соупи ли? — попита Боун.

— Глупак — изруга Джо, размахвайки парцала към Боун. — Защо, по дяволите, би искал да знае за него? Той говори за Грег Даунинг.

— Откъде, мамка му, мога да знам? Да не би да ти приличам на врачка?

— Приятели — обади се Майрън.

Джо вдигна ръка.

— Съжалявам, Майрън. Повярвай ми, това обикновено не се случва тук в „Швейцарската хижа“. Всички се разбираме чудесно, нали, Боун?

Боун разпери ръце.

— Кой с кого не се разбира? — запита той.

— Точно това исках да кажа. Не, Майрън, Грег не е от редовните ни клиенти. Това беше първото му идване тук.

— Същото като с Братовчеда Бруси — добави Боун. — И той дойде само веднъж.

— Да, но му хареса, сигурен съм.

— Поръча си второ питие. Това трябва да ти говори нещо.

— Така си е. Две питиета. Можеше да пийне само едно и да си тръгне. Е, пи само диетична кола, но все пак.

— Ами Карла? — запита Майрън.

— Кой?

— Жената, която беше с Грег.

— Какво за нея?

— Тя идвала ли е тук преди?

— Никога преди не съм я виждал. Боун?

Боун поклати глава отрицателно.

— Никога. Щях да я запомня.

— Какво те кара да мислиш така?

Джо отговори без колебание:

— Сериозни цици.

Боун сви ръце и ги постави пред гърдите си…

— Огромни.

— Не че беше хубава или нещо такова.

— Въобще не — съгласи се Боун. — Малко старичка за него.

— Колко стара? — запита Майрън.

— По-стара от Грег Даунинг със сигурност. Бих казал към края на четиридесетте. Боун?

Боун кимна.

— Но със страхотни цици.

— Огромни.

— Мамутски.

— Да, мисля, че това го схванах — намеси се Майрън. — Нещо друго?

Те изглеждаха озадачени.

— Цвят на очите? — опита Майрън.

Джо примигна и погледна към Боун.

— Тя имаше ли очи?

— Дяволите да ме вземат, ако знам.

— Цвят на косата? — запита Майрън.

— Кестенява — отговори Джо. — Светлокестенява.

— Черна — възрази Боун.

— Може и да е прав — призна Джо.

— Не, може пък и да беше по-светла.

— Но да ти кажа, Майрън, циците й бяха невероятни. Огромни.

— Оръдията на Навароне — обади се Боун.

— Тя и Грег заедно ли си тръгнаха?

Джо погледна към Боун, който сви рамене.

— Така мисля — отговори Джо.

— Знаеш ли в колко часа?

Джо поклати глава.

— Боунс, ти помниш ли? — опита Майрън.

Козирката на бейзболната шапка се завъртя към Майрън рязко.

— Не Боунс, по дяволите! — изкрещя той. — Боун! Няма „с“ на края. Боун! Б-О-У-Н! И на какво, да ти го начукам, ти приличам? На Биг Бен ли?

Джо удари с парцала по бара.

— Не обиждай знаменитостите, глупако.

— Знаменитост? Мамка му, Джо, той е само резерва. Не е Соупи или нещо такова. Той е никой, пълна нула.

Боун се обърна към Майрън. Враждебността му беше изчезнала напълно.

— Не се обиждай, Майрън.

— Защо пък трябва да се обиждам?

— Слушай — каза Джо. — Нямаш ли някоя твоя снимка? Можем да я сложим на стената. Да дадеш автограф на приятелчетата си от „Швейцарската хижа“. Можем да сложим началото на стена от знаменитости.

— Съжалявам — каза Майрън. — Нямам никаква снимка у себе си.

— Не можеш ли да ни изпратиш една? С автограф. Или да я донесеш следващия път, когато идваш тук.

— Да, следващия път.

Майрън продължи да ги разпитва, но не научи нищо повече, освен рождения ден на Соупи Сейлс. Тръгна си и се отправи към следващата пресечка. Подмина китайски ресторант, на чиято витрина бяха закачени умрели патици. Патешки трупове, идеалното средство за възбуждане на апетита. Вероятно „Бъргър Кинг“ би трябвало да си окачат заклани крави по витрините. Това наистина ще привлече хлапетата.

Майрън се опита да сглоби малкото парченца от мозайката. Карла се обажда на Грег по телефона и го кара да се срещнат в „Швейцарската хижа“. Защо? Защо там от толкова други места? Не са искали да ги видят? Защо не? И коя, по дяволите, е Карла? Какво общо има всичко това с изчезването на Грег? Ами кръвта в мазето? Върнали ли са се в дома на Грег, или той се е прибрал сам? Карла ли е жената, с която е живял? И ако е така, защо са се срещнали тук?

Майрън беше толкова потънал в мисли, че не забеляза човека, докато едва не се спъна в него. Разбира се, да го наречеш човек, беше прекалено меко казано. Приличаше повече на тухлена стена. Стоеше на пътя на Майрън. Носеше една от онези раирани фланелки, показващи гърдите, и незакопчана риза на цветя. Златно рогче се люлееше на гърдите му. Мускули. Майрън се опита да мине покрай него отляво. Тухлената стена блокира пътя му. Майрън се опита да мине вдясно. Тухлената стена пак блокира пътя му. Майрън се отдръпна назад и опита още веднъж. Тухлената стена го последва.