Марио Пьюзо - Шест гроба преди Мюнхен

Към края на седмицата измисли как да убие Бари и да се измъкне невредим. Предложи на мафиотския дон да излязат сред природата с наетата от Рогън кола. Можеха и да поседнат някъде на сянка, за да хапнат и да пийнат. Спомена, че разходката поне малко може да ободри Бари. Домакинът се съгласи с благодарност.

— Наистина ще е хубаво. Признателен съм ти за съчувствието, което те подтиква да си губиш времето със съсипан болник. Да поканим ли и Лучия?

Рогън сви вежди и завъртя глава.

— Тя винаги е толкова жизнерадостна… С жена като нея наблизо не можем да си поговорим по мъжки. Ценя компанията ти и не искам да търпим женска бъбривост.

Бари прихна и се уговориха да излязат от имението рано сутринта и да се върнат чак вечерта. Имал работа в няколко села и можел да я свърши набързо, докато обикалят по пътищата. На Рогън му олекна, когато видя на картата, че тези села са по пътя към Палермо.

Наистина тръгнаха в уговорения час.

Рогън караше, а Генко Бари, със засенчено от неизменната шапка костеливо лице, седеше до него. За няколко часа дори не преполовиха пътя до Палермо, защото се отбиваха в поредното село, където мафиотът говореше с неговите хора. Най-накрая Бари посочи на Рогън да отбие по черен път, свършващ сред високи хълмове. Нататък имаше само тясна пътека.

— Донеси кошницата с храната и виното — помоли го Бари. — Ще седнем под скалите.

Рогън го последва с кошницата към сянката под стръмния склон.

Разстлаха на тревата покривката с червено везмо по краищата и наредиха кутиите с пържени патладжани, наденички и хрускави хлебчета. Имаше и широки чаши за вино, които Бари напълни от каната. Щом се заситиха, той подаде на Рогън тънка и дълга черна пура и му обясни:

— Тази е от сицилиански тютюн. Вече е рядкост, но по-хубава няма да намериш в целия свят. — Щракна запалката, поднесе огънчето към пурата и със съвсем същия глас попита: — Е, защо си решил да ме убиеш днес?

Изненадан, Рогън се озърна припряно. Явно го бяха примамили в клопка.

Генко Бари поклати глава:

— Не си направих труда да опазя живота си. Не намирам никакъв смисъл да се мъча и занапред. Искам обаче да задоволя любопитството си. Кой си ти и какво породи у тебе желанието да ме убиеш?

Майкъл Рогън започна бавно:

— Преди няколко дни ми каза, че никога не си посягал на жена. Но ти участваше в убийството на моята жена. — Бари само го гледаше озадачено и той продължи: — А на Розенмонтаг през 1945 година, в мюнхенската Съдебна палата ти ми помогна да си оправя вратовръзката, преди Ерик Фрайзлинг да ме застреля в тила. Но не успяхте да ме довършите. Сега братя Фрайзлинг са мъртви, Молтке и Пфан — също. След като убия и тебе, ще ми остане да накажа фон Остен и Пайерски. Тогава ще мога да умра щастлив.

Генко Бари извади пура и за себе си и дълго се взираше в Майкъл, преди да проговори.

— Знаех, че чувството за чест те подтиква да ме убиеш. Личи си веднага, че си почтен човек. През цялата седмица се досещах, че умуваш как да го направиш и да успееш по-скоро да се махнеш със самолет от Палермо. Ето защо те улесних. Остави трупа ми тук и продължи по пътя. Преди някой да научи какво си направил, ще си пристигнал в Рим. Съветвам те да напуснеш Италия възможно най-бързо. Мафията има дълги ръце.

— Ако не ми беше помогнал с вратовръзката, ако не беше поискал да ми отвлечеш вниманието, докато Ерик се прокрадваше отзад, за да ми пръсне черепа, може би нямаше да те убия — призна Майкъл.

Този път мършавото лице на мафиота се издължи от учудване, преди да се смекчи в тъжна усмивка.

— Не съм и помислял да те залъгвам. Явно съм се заблудил, защото предполагах, че знаеш какво те чака. Всъщност исках поне в последните мигове да ти предложа човешко съчувствие. Само така можех да те утеша, без да се издам пред съучастниците си в убийството. Разбери, че не се оправдавам за престъпленията си. Заклевам ти се обаче в този последен ден от моя живот — нямам нищо общо със смъртта на твоята жена или с онези страшни писъци.

Сицилианското слънце напичаше точно над главите им и не остана никаква сянка. Рогън усети, че стомахът му се свива от неспокойното очакване на истината.

— Фон Остен ли я уби? Кажи ми кой я изтезаваше и аз също се заклевам — в паметта и душата на Кристин, — че ще те пусна да си вървиш.

Генко Бари се изправи и Майкъл го видя за пръв път ядосан и груб.

— Глупако, не можа ли да проумееш досега, че искам да ме убиеш? Ти си мой избавител, а не екзекутор. Всеки ден отвътре ме гризе непоносима болка, която никакви лекарства не уталожват напълно. Ракът уж се разпълзя навсякъде в тялото ми, а още не ме е довършил. Както ние не можахме да те довършим… Ами ако трябва да живея с тази болка още години и да проклинам Господ? От първия ден знам, че си намислил да ме убиеш. Помогнах ти, както виждаш. — Той се усмихна по-кротко на Майкъл. — Дори да ти прозвучи като нескопосана шега, ще ти кажа истината само ако и ти обещаеш да направиш каквото беше решил.