Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

— Разговорите с теб са като игра на гатанки.

— Благодаря — отговори той искрено.

— Не ти правя комплимент, Франк. Какво общо, по дяволите, има черният барут с импулсивността? Хората не са ли могли да действат импулсивно през деветнадесети век?

— Не и с револвер.

Той вдигна лявата си ръка — свита в юмрук, с изпънат показалец и палец, вирнат под прав ъгъл, след което посочи към долната става на палеца.

— Тук се намира въртящият се барабан на револвера, нали така?

След като тя кимна, той продължи:

— Най-горното гнездо трябва да се напълни с черен барут. Нито прекалено много, нито прекалено малко. Трябва да дозираш абсолютно точно — тридесет grains [13] Зърна (англ.); мярката за тежест е гран = 0,06 грама. — Б. пр. , както американците наричат мярката за тежест. И за Бога, използваш специално пригодена фуния и мерителна чашка. След това взимаш кръгъл куршум и го намазваш със смазката, например масло от торен бръмбар. Поставяш куршума в отвора на барабана с помощта на клещи за сачми и го бутваш с ръчката за презареждане, бавно и много внимателно. Когато куршумът застане на правилното място, поставяш възпламенител върху нипела в задната част на гнездото. След това връщаш барабана в изходно положение и запъваш петлето. Сега можеш да стреляш.

Той погледна Клаудия с усмивка на устните.

— Не звучи много импулсивно, нали?

— Не, колко време отнема тази процедура?

— Няколко минути. Ако имаш опит в стрелбата с револвер с черен барут.

— А ако нямаш?

— Тогава сигурно всичко ще отиде по дяволите. Ако боравиш неправилно с барута, той може да се самовъзпламени. Ако в цевта има остатъци от барут, револверът може да се взриви. Моят опит с огнестрелни оръжия с черен барут показва, че стрелецът поема повече риск от набелязаната жертва.

— И убиецът на Рюдквист е използвал такъв револвер?

— Да, точно такова оръжие.

Тя започна да снове между аутопсионната маса и стената с бели плочки, с крайчеца на окото си виждаше триизмерните рентгенови изображения на компютъра.

— Защо?

Той я погледна въпросително.

— Какво защо?

— Защо човек би използвал револвер с черен барут?

— Не знам.

— Трудно се зареждат, трудно се стреля с тях. Когато стреляш, трясъкът се разнася из целия Йостермалм. А и мирише. Защо извършителят е използвал такова оръжие?

Франк Ларшон допи какаото.

— Не знам.

Два часа и половина по-късно въпросът й все още беше без отговор.

Клаудия погледна през напрашеното стъкло на тойотата — вляво автобусната спирка се очертаваше на фона на утринното небе. Колата се движеше бавно към виадукта „Клараберг“, заради уличния ремонт и натовареното движение пътят беше трудно проходим. До себе си тя чу ругатните на Ролф Хедлунд, когато светофарът при Централната гара светна червено. Изведнъж той обърна глава към седалката до шофьорското място:

— На колко си години? Двадесет и седем, двадесет и осем?

— Тридесет и пет.

— Изглеждаш по-млада, предполагах, че си на двадесет и седем.

През краткото пътуване от полицейското управление той не беше спрял да дрънка — за черния барут, бившата си жена, темповете на повишаване на заплатата в полицейската професия. Но през цялото време премълчаваше нещо, усещаше се — между думите се криеше нещо неизказано. Тя погледна към пълните му пръсти, които натискаха гумените бутони на радиото и търсеха между честотите. Когато от колоните се чу Sultans of swing , той започна да барабани в такт по волана.

— И си от Чили, предполагам. Или от Испания?

— Чили.

— По говора ти не личи. Звучиш като най-обикновена шведка.

— Имах достатъчно време да науча езика. Дойдохме през 1979 година.

— Седемдесет и девета? — възкликна той и плесна волана с ръка. — В същата година постъпих в полицейската школа. Хубави години, дявол да го вземе. Купони, мацки, целият живот беше пред мен.

Тя заби върховете на пръстите си в кожената тапицерия на седалката, знаеше как ще завърши всичко. Всяка излязла от устата на Хедлунд дума я дразнеше, всеки жест, всеки поглед. Рано или късно щеше да се поддаде на гнева, той щеше да избухне в нея като парата в дефектна тенджера под налягане.

Хедлунд продължи да барабани по волана, пръстите му потрепваха все по-бързо върху твърдата черна пластмаса. Понякога поглеждаше към нея — напрегнати погледи, които ставаха все по-чести, когато колата започна да приближава адреса до парка „Хумлегорден“ в Йостермалм.