Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

От другата страна на парка се виждаше заливът Нюбрувикен, между завързаните за брега лодки мъглата се стелеше като воал, в катраненочерната вода на езерото Меларен се отразяваха улични лампи и неонови светлини. В градината пред хотел „Бернс“ се бяха събрали стотина души, облечени празнично, отчаяни, и сред тях изпъкваше едно женско лице, загрозено от сълзи и размазана очна линия.

— Жената с червената рокля — тя е съпругата на Рюдквист, нали?

— Yes. [10] Да (англ.). — Б. пр.

— Била ли е на празненството?

Хедлунд кимна и дръпна за последен път от цигарата.

— Но Рюдквист е вървял сам през парка?

— Жена му е останала в „Бернс“.

— Разговаряхте ли с нея?

— Опитахме се, но беше изпаднала в истерия. Успяхме само да я накараме да ни оповръща. Ще разговарям с нея утре, след като се успокои.

— Добре, ще ви придружа.

Хедлунд се поколеба, хвърли угарката си, преди да отговори.

— Не е нужно. Сигурно имате по-важни задачи.

— Няма проблеми, ще вместя и тази в графика си.

Когато звукът от двигателя на хеликоптера се разнесе над покривите в Нормалм, Хедлунд вдигна поглед, след което отново се втренчи в чакъла, а по устните му премина студена подигравателна усмивка.

— Родригес, ако искате, съберете група, която да изготви психологически профил на извършителя, да направи списък на свидетелите и всичко останало, с което се занимавате в Национално звено „Убийства“. Be my guest . [11] Не възразявам (англ.). — Б. пр. Но както казах, ние ще заловим този негодник, преди да сте успели да се съберете за първата си сутрешна пауза за кафе, от мен да го знаете.

— Нямам нищо против. И ненавиждам паузите за кафе.

В същия момент от катраненочерните храсти в западната част на парка се чу вик.

— Намерих нещо!

Двамата забързаха към мястото, от което беше дошъл викът, прескочиха лехите с незабравки, пробиха си път през храстите на двадесетина метра по-нататък. До чугунената ограда стоеше един от следователите от полицейското управление в Сити с детектор за метал до себе си. Нощният мрак го обгръщаше, но на главата си полицаят носеше челна лампа и в светлината й ясно се виждаше дясната му ръка. Със стоманена пинсета той показа сферичен предмет — малък оловен куршум, ръждясал и леко деформиран. Въпреки че беше изстрелян от ръчно огнестрелно оръжие в другия край на парка и беше преминал през черепа на Рюдквист, те различиха следи от кръв и остатъци от прозрачна смазка върху гилзата му.

Задъханият Хедлунд изпръхтя в тъмнината.

— Що за куршум е това, мамка му?

Клаудия огледа намерения предмет.

— Нямам представа. Но криминалистите скоро ще разберат.

Ърнест Хемингуей — Лауреат на Нобелова награда за литература за 1954 година

Мотиви на Шведската академия:

за неговото мощно въздействащо майсторство, изграждащо нов стил в съвременното разказваческо изкуство, най-скорошното доказателство за което откриваме в „Старецът и морето“

15 май 2012 година

Клаудия поднесе предпазливо термочашата към устата си, разтворимото кафе намокри устните й, силно и толкова горещо, че от него се вдигаше пара. Бюрото пред нея беше затрупано от купчини с документи: първите следствени доклади, свидетелски показания, протокол от разпит. С изморени очи тя следеше текста абзац по абзац, протегна се за червения флумастер и подчерта думата „миризма“ във всички документи, след което преброи подчертаните места.

Осем души. Всички са я усетили.

Силна миризма.

Върху жълто самозалепващо се листче записа МИРИЗМА, МН. СИЛНА!!! и го залепи на стената от гипсокартон вляво от бюрото. През нощните часове повърхността й се беше превърнала в шарена мозайка — петдесетина цветни листчета, изписани с бележки, часове, адреси.

Тогава прозвучаха два пронизителни сигнала. Тя взе мобилния телефон и прочете краткото съобщение, след което набра номера на подателя и се заслуша нетърпеливо в звъненето.

— Хайде, вдигни де…

Когато чу записаното съобщение на гласовата пощенска кутия, тя затвори ядосано телефона, изчака по-малко от минута и пак набра номера. Отново прозвуча механичният глас на телефонния секретар.

— Мамка му…

Клаудия стана от работния стол и погледна през отворения прозорец към центъра на Стокхолм, който бавно се събуждаше. На по-малко от два километра на североизток се виждаше болничният комплекс. Съобщението беше изпратено от една от ръждивочервените сгради — от някое от отделенията без прозорци. Тя си пое дълбоко въздух. После взе каската и излетя от кабинета.