Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

— Целта ми беше не победата, а битката…

Речта по случай годишнината се хареса на гостите, ако се съди по аплодисментите, а вечерта се оказа по-приятна, отколкото Рюдквист очакваше. Но беше време да тръгва, беше пил и разговарял повече, отколкото възнамеряваше. С енергични ръкостискания той се сбогува с издателите и колегите писатели, помаха за кратко на останалите членове на Академията. След това се огледа в салона, потърси жена си, но не можа да я различи сред гъмжилото от хора. Взе палтото си от гардероба, закопча старателно колана, излезе в стокхолмската нощ и тръгна през парка „Берцелиус“ [3] Известният парк „Берцелиус“ в центъра на Стокхолм е наречен на името на шведския химик Йоне Якоб Берцелиус (1779–1848). — Б. пр. . Тук до края на 40-те години на XIX век било блато — обширна канавка под рибния пазар до площад „Пакареториет“. Тази нощ паркът отново напомняше на простиралото се някога на мястото му тресавище. Тревата беше влажна от росата, мъглата проникваше като воал между тъмните корони на широколистните дървета, сенките обгръщаха статуята на Берцелиус като не намерили покой призраци.

Той вървеше с решителни крачки покрай храстите, на десетина метра от боядисаната в черно чугунена ограда на парка. Нощта беше студена и дъхът му се виждаше на светлината от уличните лампи. Изведнъж на чакълената алея изникна фигура — мъж. Беше облечен с балтон с двойно закопчаване, лъснати до блясък ниски обувки, цилиндър, килнат леко назад на темето. Изтърканите му черни дрехи се сливаха с полумрака, но металният предмет в ръката му хвърляше ярки отблясъци.

Рюдквист спря и се втренчи в него като омагьосан.

— Какво… какво означава това?

Фигурата се приближи и отговори е приповдигнат тон:

— Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.

След това мъжът вдигна огнестрелното оръжие и пръстът му се сви около спусъка. Изстрелът отекна в нощта, от цевта на револвера избликна бял барутен дим и Рюдквист падна на земята. Оловният куршум беше пронизал челото му, точно между очите, и кръвта се стичаше на тънки струйки по бузите му като пурпурни сълзи.

Мъжът погледа за кратко жертвата си. После напусна мястото с бързи крачки и изчезна в мъглата.

Клаудия Родригес се огледа в стаята, взря се в белите текстилни тапети, снимките на нощното шкафче, мъжа, който лежеше неподвижен на кревата. На таблата на леглото висеше ламинирано листче — написаните на ръка кодове по Международната класификация на болестите открай време бяха едни и същи — G00-G991 IU00-U9911100-199 — цифри, които не й говореха нищо, но означаваха всичко.

— Отивам в боксовия клуб. На парти.

От гръкляна на мъжа стърчеше ендотрахеалната тръба, извиваше се и изчезваше зад леглото, на по-малко от метър от вентилатора. На екрана се виждаха светещите в червено цифри — дихателната честота, която се отчиташе на всяка минута, на всеки час.

— Георгиос навършва шестдесет — обясни тя.

През първата година й се струваше естествено да му говори на висок глас, да разказва за ежедневието, за приятелите, които се женеха или развеждаха, за клюките в работата, за резултатите от футболните мачове, но сега най-често стоеше мълчаливо до прозореца. Обикновено оставаше за четвърт час тук, в стая 12 в отделението по обща неврология, понякога за двадесет минути, винаги съжаляваше, че е дошла, съжаляваше и че си тръгва. Когато говореше, усещаше думите ръбати и чужди в устата си.

Поне тази нощ беше сама. Без медицински сестри, без чистачки. Майката на мъжа го беше посетила по-рано през деня, навярно по обяд. През последната година посещенията им никога не съвпадаха — негласно споразумение.

— Трябва да тръгвам…

Тя докосна лявата ръка на мъжа и отново погледна към вентилатора до леглото му — към оранжевите светодиоди, които премигваха през три секунди, без прекъсване, денонощно. След това излезе от отделението с каската в ръка. Тръгна по стълбите, вместо да се качи в асансьора, слезе шест етажа до партера и с бързи крачки излезе от университетската болница и отиде при своя мотоциклет „Донда Шадоу“, който стоеше в края на паркинга. Потегли на запад през жилищните квартали на Худинге, покрай езерото Албюшьон, и скоро зърна спортния център „Бутшюркахален“ в тъмнината. Беше изминала само няколко километра, не повече, но разстоянието между двете места й се струваше безкрайно. Паркира до главния вход, но остана за малко отвън, вдигнала очи към нощното небе, което се разстилаше над югозападните предградия, а после влезе в боксовата зала.