Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

Георгиос се опита да проговори, но думите заседнаха в гърлото му. Вместо това обърна поглед към единственото си дете — Елена — и повдигна вежди в безгласен въпрос : истина ли е ?

Елена кимна и си проправи път през множеството, сложила лявата си ръка върху корема си.

— Ναι, μπαμπά [7] Да, татко (гр.). — Б. пр. .

Георгиос стана от сгъваемия стол и с неуверени крачки отиде при дъщеря си и я прегърна, около тях се скупчиха приятелите, роднините, младежите от боксовия клуб „Бутшюрка“. Помещението се изпълни с викове и смях, благопожелания на гръцки, шведски, испански и персийски. Невъзможно беше да се чуе сигналът на телефона във врявата, но Клаудия усети вибрациите в задния си джоб и го извади. Когато видя номера на екрана, тя притисна апарата към ухото си.

— Ало? Какво се е случило?

Заслуша се, напрягаше се да долови всяка дума, всяка подробност.

— След петнадесет минути съм там — отговори и изключи телефона.

Пъхна апарата в джоба си, махна бързо на Елена и стисна ръката на Георгиос. После издърпа каската и коженото яке и изскочи от спортен център „Бутшюрка“, дишането и стъпките й изпълваха нощта в предградието, докато прекосяваше тичешком паркинга. Малко по-късно вече летеше по пътя за Сьодертелие в посока към парка „Берцелиус“.

Среднощната тъмнина обгръщаше Вернер Столте, докато той прекосяваше Гамла стан [8] Гамла стан е историческият център на Стокхолм. — Б. пр. с бързи крачки. От другата страна на залива Салтшьон се виждаше лунапаркът — проблясващи светлини, възгласи и смях на хиляди хора. Но тук беше съвсем тихо, над сергиите танцуваха сенки, една скулптура сякаш оживя в полумрака.

Той извървя този маршрут за първи път на десетия си рожден ден, в късната есен на 1941 година. Тогава вечерната разходка му се стори загадъчна, величава. Държеше ръката на баща си и гледаше обгърнатите от сенки средновековни сгради, това беше началото на едно приключение. Сега, повече от седемдесет години по-късно, вървеше по същите улици — покрай двореца на Тесин и нагоре към улица „Шелагордсгатан“. По тези стръмни калдъръмени улици беше вървял по-често, отколкото можеше да си спомни, но сега усещането беше различно. Това не беше началото на едно приключение, а краят.

Скоро стигна до площад „Бренда Томтен“. Кестенът разстилаше клоните си над триъгълното площадче и Столте погледна към короната му, запита се дали някога отново ще види белите му цветове. След това продължи към дървената врата на „Шиндстюгатан“ и въведе кода с изтърканите стоманени бутони. Заключващият механизъм се отвори с цъкване и Столте влезе в сградата. С предпазливи крачки слезе по стълбището към мазето, привеждаше се под гредите на тавана и белите чугунени тръби, на челото му още личеше белегът, с който се беше сдобил на четиринадесет години. Тогава бързаше за срещата и забрави да се наведе — грешка, която повече не повтори.

Слезе в мазето, мина с бързи крачки покрай стария парен котел и килера и се насочи към стоманената врата в края на коридора. Най-горе над вратата имаше ръждясала ламаринена табелка: РАЗПРЕДЕЛИТЕЛЕН ШКАФ — ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН.

Той отключи стоманената врата и влезе в тъмния килер. Щом запали фенерчето, в снопа от светлина се появи овехтяло електрическо табло. Столте отвори вратата и се вгледа в тухлената стена, която се криеше зад ламарината. В хоросана беше зазидан равностранен триъгълник, чиито страни бяха от почерняла с годините сребърна сплав. До горния и левия ъгъл на триъгълника бяха написани две различни думи, всяка с височина на буквите един сантиметър — шестнадесет сребърни букви, излети във вътрешността на стената. От долния рафт на шкафа Столте взе избиван за гвоздеи и притисна върха му към осем от почернелите букви, една след друга, като изписа нова дума — име.

Когато докосна последната буква, сребърната конструкция издаде механичен звук и в зида се очерта процеп. Тухлите започнаха бавно да се отдръпват встрани върху релси в настлания с варовикови плочи под и скоро в стената се отвори тесен тунел. Високият Столте отново се наведе и тръгна през леко наклонената каменна шахта към приглушената светлина в края на прохода, на десетина метра навътре в скалата. Когато стигна там, пред него се разкри широка стая. От тавана висеше полилей с излети восъчни свещи, пламъчетата им потрепваха неспокойно.

Подземната стая беше пълна с вещи, в полумрака се криеха красиво подвързани книги, произведения на изкуството и отдавна забравени редки научни инструменти. Покрай каменните стени бяха наредени етажерки с книги в дълги редици, рафт след рафт с издания от евтина хартия и други с подвързии от марокен. Зад витрините се съхраняваха кореспонденция и ръкописи на ръчно пресована ленена хартия.