Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

— Рюдквист е чел много, предполагам?

— Той беше един от водещите литературоведи в Европа — отговори Русен. — А също и страстен библиофил.

Русен продължи към прозоречната ниша и махна с ръка към трите фотьойла в стил „Карл Малмстен“, черният телешки бокс изскърца, когато седнаха.

— Е, какво ви интересува?

Ролф Хедлунд скръсти едрите си ръце върху гръдния кош и навлажни устните си в знак, че смята да започне разпита. Но преди да успее да отвори уста, Клаудия се приведе напред във фотьойла и каза:

— Рюдквист е бил в „Бернс“ снощи, нали?

Тя долови разярения поглед на Хедлунд, усети как търси нейния, как я изгаря като нажежено желязо, но не отмести очи от издателя.

— Да — отговори Русен, — в „Бернс“ се проведе голям юбилеен банкет.

— Празникът в чест на Стриндберг?

— Точно така, чествахме стогодишнината от смъртта на Аугуст Стриндберг. Хюберт беше един от почетните гости и изнесе изключителна реч, но това едва ли има някакво значение сега.

— Вие също сте присъствали, нали? А и съпругата на Рюдквист?

— Да, и двамата с Маргот бяхме там.

— Но Рюдквист си е тръгнал сам? Съпругата му е останала?

— Да.

— Не ви ли се струва странно?

— Странно?

— Нали съпрузите си тръгват заедно от празненствата?

— В техния случай изобщо не беше необичайно. На Маргот й харесваха такива приеми, но не и на Хюберт. Смокинг, запознанства, празни учтивости. С годините беше намразил всичко това.

С крайчеца на окото си тя различаваше фигурата на Хедлунд, гневните му погледи, които бяха по-красноречиви от всякакви думи, но се престори, че не го вижда, и вместо това продължи:

— Значи Рюдквист си е тръгнал сам? Малко след полунощ?

— Да — отговори Русен, — малко след полунощ.

— И е щял да си отиде вкъщи?

— Предполагам. Къде иначе да отиде?

— Нямам представа. Може би му се е доял хотдог? Или пък е имал връзка с друга жена? А може би е взимал амфетамини и е щял да се срещне с пласьор?

Русен погледа Клаудия за няколко секунди, а когато отговори, натъртваше на всяка дума.

— Хюберт не се срещаше с други жени и не беше наркоман. Тръгнал си е за вкъщи, а не за някъде другаде.

— Добре. Забелязахте ли нещо по-особено у Рюдквист снощи?

— Нещо по-особено?

— Беше ли нервен? Ядосан? Уплашен? Имаше ли нещо странно в поведението му?

— Не, доколкото видях, се държеше както винаги.

— Вие сте познавали Рюдквист добре, нали?

— Бях негов издател в продължение на двадесет и шест години. Често се срещахме в издателството и обсъждахме всевъзможни теми. Литература, политика, последният мач на „Юргорден“. Понякога играехме на петанк в зала „Принц Бертил“. Да, може да се каже, че познавах Хюберт доста добре.

— Значи познавате хората, с които е общувал?

— Донякъде.

— Имаше ли врагове?

— Врагове?

— Да. Врагове, съперници, неприятели.

— Какво… какво искате да кажете? Боже мой, нали не смятате, че някой от неговите…

— Не смятаме нищо. Само искаме да разберем дали Рюдквист е имал врагове.

Очите на Русен бяха широко отворени, гласът му трепереше.

— Снощи разговарях с един от колегите ви. Той каза, че става въпрос за нападение. Отчаян наркоман. Или младежка банда, която е искала да му открадне мобилния телефон.

— Променихме становището си в някои отношения.

— Какво искате да кажете?

— Открихме следи от черен барут по тялото на Рюдквист. Всичко говори, че оръжието на престъплението е било револвер от средата на деветнадесети век.

Той се взря в копринения килим на шарки, осмисли чутото.

— Черен барут? Боже мой, звучи като случка от приключенски роман на Александър Дюма. Кой, по дяволите, използва такива неща днес?

— И ние се питаме същото. Наркоманите и членовете на младежките банди могат да бъдат въоръжени, но обикновено не носят антични оръжия в задния си джоб. И така, известно ли ви е Рюдквист да е имал врагове?

— Сигурно всички имат врагове, също и Хюберт. Но със сигурност не такъв, който да го застреля.

— Какви врагове е имал?

— Не искам да отправям неоснователни обвинения, които…

— Какви врагове е имал?

Русен си пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Със Сикстен Йерпе не бяха винаги на едно и също мнение, така да се каже. Това не е тайна.

— Сикстен Йерпе? Друг от членовете на Академията?

— Да, двамата не са престанали да спорят от началото на седемдесетте. Случваше се Йерпе да изрече или напише ужасни неща за Хюберт. На заседанията на Академията, по страниците на вестниците. Но той никога не би му отнел живота, абсолютно невъзможно е.