Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

— Sorry, sorry! — каза той запъхтяно и бързо зави зад ъгъла.

Зад себе си чу подсвиркванията на групичката момичета и осъзна, че ризата му е разкопчана. Веднага я закопча и спря до един от магазините за стоки втора употреба, огледа се набързо в стъклото, приглади рошавия си бретон и оправи яката на ризата. След това отиде до ъгъла на сградата и погледна към сводестия портал на „Бундегатан“ 16. Там стоеше жена на около шестдесет години, облечена с розов анцуг, и удряше по витрината на антикварния магазин.

— По дяволите…

Дорфман си пое дълбоко въздух и зави зад ъгъла с изненадано изражение.

— Я виж ти… Здравей, Сигрид. Така значи, отиваш на фитнес, както обикновено?

— Да — отговори тя хладно. — Както обикновено.

— Аз пък малко закъснях днес — продължи той през смях. — Типично, нали? Живея на една пряка от тук, но въпреки това закъснявам за работа.

Той изтри потта от челото си с ръкава на ризата и погледна въпросително към Сигрид Евертс.

— За нещо специално ли си дошла? Ако търсиш книга, мога да ти дам съвет. Роберто Боланьо е много добър.

Тя не отговори, вместо това се приближи към него и го погледна втренчено.

— Видях някого.

— Какво искаш да кажеш?

— Снощи в антиквариата ти имаше някого. Отново.

— Снощи?

— Да, към два часа.

— Наистина ли си сигурна?

Тя кимна, без да го изпуска от поглед.

— Странно — каза той, — много странно.

— Значи не си бил в магазина в два часа снощи?

— Не, тогава си бях вкъщи и спях като пън.

— Бил си си вкъщи?

— Да.

— В апартамента си?

— Мда.

— А кого, по дяволите, съм видяла в антиквариата ти?

Той поглади умислено с ръка върха на небръснатата си брадичка.

— Някой плъх може би?

— Опитваш се да се майтапиш ли, Дорфман? Мамка му, в състояние съм да различа плъх от човек.

— Някои плъхове са ужасно големи.

— Не беше никакъв плъх!

— Може да е бил крадец. Все пак имам някои ценни книги. Например един прошит екземпляр от „Черни балади“ на Дан Андершон — първо издание от 1917 година със запазена хартиена подвързия. А и е с автограф. По-добре да проверя да не е откраднат. Чела ли си „Черни балади“?

— Слушай, Дорфман. Това помещение не може да се използва за лично жилище, нали не е необходимо да ти го напомням?

— Не, разбира се, знам го.

Тя направи още една крачка към Лео, лицето й беше само на десет сантиметра от неговото.

— Ако наемател злоупотреби с доверието ни и използва отдаденото му под наем помещение за лично жилище, това би означавало незабавно прекратяване на договора. Наясно си, нали?

— Естествено, естествено. Не трябва да се безпокоите. Не възнамерявам да заживея в тесен магазин, където постоянно става течение.

Сигрид го погледна недоверчиво и измърмори нещо, което приличаше на „Чао“, след което продължи с бързи крачки към басейна „Ериксдалсбадет“.

Лео се загледа след нея. Приглади още веднъж залепналия за челото му потен бретон и през ума му премина въпрос:

Колко дълго може да продължава това? Колко?

В началото на април го бяха изхвърлили от едностайния му апартамент на улица „Готландсгатан“. Не беше плащал наема повече от година, получи няколко предупреждения и накрая хазяинът му изгуби търпение. След прекратяването на договора Лео се нанесе в антиквариата, това беше единственото решение, сега спеше там на протрит дюшек между секцията за издания с меки корици и етажерката за лирика. Но тъй като помещението можеше да се използва само за стопанска дейност, той всяка вечер затваряше магазина така, както го беше правил през последните четиринадесет години. Заключваше бронираната врата и тръгваше към „Готландсгатан“, но щом завиеше зад ъгъла, продължаваше на изток — към „Сконегатан“ 61. Там отваряше тъмнозелената порта, връщаше се през вътрешния двор, отключваше задната врата на антиквариата и се промъкваше в магазина си като крадец.

Понякога пренощуваше при някоя жена, в телефона си имаше номерата на няколко, които го приемаха с отворени обятия, щом им се обади. Но повечето нощи оставаше в антиквариата, сам, лежеше на дюшека, скрит зад пълните етажерки, и четеше на слабата светлина от джобното си фенерче с презареждаща се батерия. Никога не палеше лампата на тавана, нито се осмеляваше да включи компютъра или да вдигне телефона при позвъняване. Когато се събудеше сутрин, повтаряше процедурата от вечерта, но в обратен ред.

Но приятелката на хазяина, Сигрид Евертс, държеше под око всички наематели в квартала и скоро в ума й се зародиха подозрения. През всичките тези години не беше харесвала Лео, не одобряваше антиквариата и сега видя шанса си да се отърве от наемателя.