Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

— Хедлунд е абсолютен тъпанар — каза той накрая, — сигурно всички тук ще се съгласят. Но доста го бива като криминален инспектор. Когато се срещам с него, се опитвам само да се смея на простащините му, така е значително по-лесно да водиш разследване на убийство.

На устните на Клаудия се появи широка усмивка.

— Какво? — попита той. — На какво се смееш?

— Биргер, откога се познаваме?

— Не знам. От три години и половина може би, защо?

— Три години и половина и нито веднъж не съм те видяла да губиш контрол. Никога не си избухвал, не си пращал никого по дяволите. Мамка му, дори не съм те чувала да повишаваш тон.

— Никога не си била на мач на „Брате“ — засмя се той и изведнъж в гласа му прозвуча лек диалект от Бурленге. — Ела някой път с мен на „Домнарвсвален“ [19] Стадион в Бурленге, на който играе срещите си като домакин отборът на футболен клуб „Враге“. — Б. пр. , ако искаш да ме чуеш как крещя и псувам като луд.

На облото му червенобрадо лице грейна усмивка.

— Знаеше ли, че Моника и близнаците отказват да седят до мен на мачовете? Срамували се. Затова аз седя в сектор „Е“ на северната трибуна, а те в…

Той млъкна изведнъж, съжали, че е споменал съпругата и децата си. За миг не се чуваше друго освен кратките металически сигнали на комуникационната система РАКЕЛ.

Клаудия беше свикнала със ситуации като тази. В стаята за почивка колегите й често говореха за семействата си. За плановете за ваканцията, взимането на децата от детската градина, петъчната семейна вечер, сватбите, трудните тийнейджъри, които искат да си направят пиърсинг — разговорите се чуваха надалеч в коридора, но в секундата, в която тя влизаше в стаята, всички се умълчаваха и сменяха темата.

— Десет часа — каза тя внезапно.

Шьолин я погледна благодарен, че е нарушила мълчанието.

— Десет часа ли?

— Повечето убийства в Швеция се разкриват за не повече от десет часа, след това шансът намалява с всеки изминал час.

Клаудия вдигна поглед към светлосиния стенен часовник, секундната стрелка се движеше неумолимо върху циферблата.

— Изминаха точно десет часа, откакто Рюдквист е бил застрелян.

Тя се обърна бавно към Шьолин и продължи:

— Има нещо особено в този револвер с черен барут. Не ми излиза от главата.

— Какво?

— Не знам, просто имам такова усещане. Ако оръжието на убийството е специално, би трябвало същото да важи и за мотива.

Тя сложи ръцете си върху гарвановочерната си коса, притисна върховете на пръстите си към слепоочията, сякаш можеше да изцеди отговора от главата си.

— Спомняш ли си онзи петнадесетгодишен младеж? — каза след известно време. — Нали се сещаш, в Упландс Весбю преди няколко години?

— Петнадесетгодишният младеж?

— Да, тенисистът. Баща му беше от онези откачалки — беше решил, че синът му ще стане новият Бьорн Борг. Професионален тенисист, мултимилионер. Петнадесет години му опявал и му крещял. Научил го да бие топспин форхенд, преди още да може да си стои на краката. Измислял и най-различни жестоки наказания. Веднъж синът трябвало да спи гол върху коприва, защото изгубил сет от състезанието за купата „Патокът Доналд“. Накрая момчето не издържало. Излязло посред нощ от апартамента на майка си, прекосило целия Упландс Весбю и отишло в къщата на баща си. Там го убило с ракетата си — с тридесетина силни удари по главата. Спомняш ли си?

— Ракета „Уилсън Про Тур Би Ел Екс“ — такова оръжие на убийство не се забравя лесно.

— Това момче е можело да застреля баща си. По време на предварителното следствие в гардероба му бяха открити два полуавтоматични пистолета „Застава“, при това заредени. Но не беше използвало пистолетите, а ракетата си. Може би става въпрос за нещо подобно.

— Символично действие?

— Да, защо иначе извършителят би взел тромаво оръжие от деветнадесети век? Защо би използвал черен барут и сто и петдесет годишен кръгъл куршум?

— Нямам представа.

— Било е символичен акт, Биргер. Смятам, че убиецът иска да каже нещо.

Тя се загледа навън през мръсния прозорец.

— Въпросът е какво иска да каже.

Соня Бергвал остави чашата с чай. Подпря лактите си на кухненската маса, а погледът й се плъзна по текста, ред по ред, огледа внимателно всяка дума, всеки препинателен знак.

Пред нея имаше парцалива коректура, малко над шестстотин страници, събрани на купчина. Безброй пъти беше прекосявала Стокхолм по куриер — ту напред, ту назад между дома й и офиса на издателството до парка „Ванадислунден“. Страниците се пълнеха с все повече стрелки, задрасквания и почти нечетими библиографски бележки, хиляди коментари, вмъкнати между абзаците — нейните, написани с черна химикалка, а на редактора — с червен молив.