Мартин Олчак - Убийства в Шведската академия

Тази седмица тя все още можеше да нанесе корекции в книгата — последния том за развитието на скандинавските езици. След това ръкописът щеше да бъде изпратен в печатницата във Фалун, нейните думи и мисли щяха да бъдат подвързани с твърди корици, печатарското мастило щеше да попие в белите листове хартия, окончателно и безвъзвратно.

Книгата беше погълнала цялото й внимание. Тя си взе отпуск от университета, съобщи, че няма да присъства на заседанията на Академията всеки четвъртък, пропусна снощния юбилеен банкет. През последните денонощия работеше непрестанно, изключи телефона от контакта, за да не я безпокоят.

Отпи от чая си с мед и погледна към епилога на книгата, на челото й се появиха няколко тревожни бръчки, когато взе химикалката. Написа бележка в дясното поле на листа, но веднага я задраска. В този момент се чу добре познат звук: вратата на балкона в дневната се отвори и по паркета се чуха тихи, предпазливи стъпки. Соня отмести неохотно поглед от заключителния абзац на епилога, стана от кухненския диван и забърза през апартамента.

— Значи благоволи да се върнеш у дома, Толстой? Сигурно си гладен, разбира се.

Но в дневната нямаше никого, сивият абисински котарак не се виждаше. Тя погледна под креслото и зад ръчно рисуваната ракла, но и двете любими места на котарака зееха празни. Когато дъските на пода изскърцаха, Соня се обърна с усмивка на устните, но не срещна любящия поглед на Толстой. Пред нея стоеше тъмна фигура — мъж. Беше облечен с протрит черен балтон и ниски обувки, на главата си носеше цилиндър. Слънчевите лъчи от прозореца падаха върху дясната му скула и осветяваха острите му черти.

Соня се втренчи ужасено в мъжа, в лицето му, което й беше едновременно непознато и добре известно. Отвори уста, за да изпищи, но ужасът беше затъкнал гърлото й като тапа, от устните й излезе само тих шепот:

— В-вие?

Мъжът отговори тържествено:

— Да, това съм аз.

От десния джоб на балтона си извади револвер. Вдигна бавно огнестрелното оръжие и с леко движение на палеца издърпа посребреното петле.

— Дойдох. Най-накрая.

Когато сви пръст около спусъка, прозвуча оглушителен изстрел и апартаментът се изпълни с бял барутен дим и пареща миризма на сяра. Тялото на Соня Бергвал се свлече на пода, падна безжизнено на наредения под формата на рибена кост паркет. Куршумът беше проникнал под челюстта й, кръвта се стичаше на тънка струйка по гърлото и назад към врата. Лицето й беше изкривено в ужасена гримаса, окончателна и безвъзвратна.

Необикновеният мъж остана за малко в задната част на стаята, като не отместваше поглед от жертвата си. Сложи внимателно огнестрелното оръжие в десния джоб на балтона си и излезе от апартамента по същия начин, както беше дошъл — през вратата на балкона, по котешката стълба. След това се отправи бързо към северния край на моста Вестербрун.

Мотиви на Шведската академия:

за едно широкообхватно творчество, белязано от острота на мисълта и поетична наситеност

15 май 2012 година

Клаудия се взираше през прозореца, в процепа между щорите се виждаше градският пейзаж на Стокхолм на десетки километри наоколо. В стъклото се различаваше и отразеният силует на Биргер Шьолин, началникът на Националното звено „Убийства“ седеше на няколко метра зад нея, подпрян на шкафа до бюрото.

— Този мръсник е някъде тук — каза тя, — точно под носовете ни.

— За извършителя ли говориш или за Хедлунд?

Устните й се извиха в изморена усмивка.

— За извършителя. Може би седи в някой апартамент от другата страна на улицата. Или в някоя стая за почивка и си похапва бадемови сладки с колегите си.

— Все някъде трябва да бъде.

— Да, все някъде.

Тя се подпря на перваза, промърмори:

— Мразя това усещане.

— Кое усещане?

— Че убиецът продължава да си живее живота. Сякаш нищо не се е случило.

Шьолин стана, направи няколко крачки към вратата, но се спря на прага.

— Може би трябва да си отидеш вкъщи, Клаудия? Да поспиш няколко часа?

— Може би — отговори тя без убеденост.

— Поне да подремнеш, явно имаш нужда.

— Погледни се в огледалото, Биргер. И ти не изглеждаш особено бодър.

— Спрях да се оглеждам, когато навърших четиридесет, прекалено потискащо стана.

Двамата се спогледаха твърде изтощени, за да се засмеят или дори да се усмихнат.

— Добре, добре — каза Шьолин с примирен жест, докато излизаше от стаята.