Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Лесно улови мишената на мерника си. Всъщност едва ли можеше да пропусне такъв значителен обект. После зачака последната команда, която трябваше да чуе през слушалките.

Господи, никак не му се искаше да се стига дотук! Представяше си съвсем ясно онова съблазнително момиче от Хамбург. Името й бе Джери. Толкова бе сладка, ослепителна, толкова съвършено бе тялото й… Той чакаше, надявайки се този проклет сигнал въобще да не стигне до него. Заради Джери, заради всичките онези, които сега са там вътре!

Но ето че дойде! Електронен. Безличен като погребение на някой безименен странник. Под формата на свистящ звук, пронизал ушите му: два пъти късо, един път дълго.

Той пое дълбоко дъх, после бавно въздъхна. Сетне, поуспокоен, натисна спусъка.

Бари усети лекото ритане на гранатомета, но доста по-слабо, отколкото бе при пушките.

Зарядът, скрит в ракетата, се възпламени. Първата степен изтласка ракетата само на около десетина метра, откъдето вече бе безопасно да се задейства двигателят на втората степен.

Очите му проследиха следата от изгорелите газове, оставащи след изстрелването на ракетата, работеща с твърдо гориво. „Стингър“-ът пое своя път към целта. Наоколо се разнесе глух рев, докато снарядът се ускоряваше до две хиляди и четиристотин километра в час.

Дано оцелееш, Джери!

„Стингър“-ът се заби в широката стена на къщата. Почти безупречно попадение.

А в това време Бари Нафис бе зает с презареждането за втория изстрел.

Шумът бе оглушително свистящ, последван от адска огнена експлозия. И това виждаха очите ми, накъдето и да се обърнех. Навсякъде царуваше пълен хаос, смърт, разрушения…

Френските полицаи и военни бясно се втурнаха към най-близките възможни укрития. Една ракета удари северната страна на покрива на къщата, разпръсквайки във всички посоки парчета от каменните плочи, дървета и тухли. Коминът за миг излетя високо във въздуха. Последва още един ракетен удар. Третият пък бе само след броени секунди.

Затичах се с все сили към голямата къща, когато внезапно ме връхлетя още една изненада.

Страничната порта на покрития пристан за лодки, онзи, който бе приспособен за гараж, се разтвори широко и оттам изфуча един тъмносин мерцедес седан. Понесе се като вихър по чакълестата алея право към шосето. Аз се втурнах към една от полицейските коли, паркирани на моравата. Въпреки че пръстите ми трепереха, някак си успях да задействам запалването и се понесох в бясна гонитба.

Нямаше никакво време да съобщавам на когото и да било за действията си. Дори и на Санди не можех да се обадя. Чудех се само дали полицейската кола ще догони онзи мощен мерцедес…

Все пак продължих да напредвам по следите му чак към Кап Фера, по онзи кошмарно труден за шофиране маршрут, какъвто бе „Долният корниз“. Едва не се пребих по пътя. Застраших и живота на още няколко шофьори, извадили лошия късмет точно сега да пътуват по това извито шосе, но все пак не изгубих от очи този, който напредваше бърз като вятър доста далеч пред мен.

Кой, по дяволите, бе в онази кола? И защо бягаше? Можеше ли да е Вълка?

Трафикът към Монако днес не бе напълно блокиран, както често се случва в този участък, но все пак пътят бе много претоварен от автомобили и камиони. Стоповете на някакъв камион пред мен ми подсказаха, че шофьорът едва успяваше да удържи тежкото возило по тези ужасни завои. Тъкмо това бе единствената ми надежда — задръстването да принуди мерцедесът да намали скоростта. Обаче колата внезапно изви и се насочи на запад.

Спортният седан профуча извънредно бързо покрай безкрайната поредица от билбордове и пътни знаци, съобщаващи за ресторантите по крайбрежието. Същото сторих и аз.

Взех един остър завой и пред мен се разкри цялата прелест на залива край Вилфранш сюр Мер, както и луната в небето. За мое щастие точно тогава бе настъпило пълнолуние. После градът бавно се надигна над залива, препълнен с яхти и лодки като играчки, нахвърлени от някой малчуган във ваната. Мерцедесът се понесе надолу по склона. Караше може би с повече от сто и шестдесет километра в час. Спомних си, че някъде бях прочел, че този модел имал двигател с почти петстотин конски сили. Като го гледах как поглъщаше разстоянията, въобще не се усъмних в това.

После навлязохме в старото пристанище на Ница и аз започнах да намалявам преднината, с която седанът се движеше пред мен. Тесните улици се оказаха изненадващо препълнени с хора, особено около баровете и нощните клубове, които — слава богу — никнеха като гъби навсякъде.