Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Събрахме „заподозрените“ в залата за билярд, където заварихме три билярдни маси и два пъти по толкова плюшени дивани, каквито имаше и в централната всекидневна. И тук цареше същият строго официален стил на вътрешното обзавеждане. Дали някой знаеше нещо за Вълка? По-вероятно беше да познават Парис и Ники Хилтън…

— Някой желае ли да говори от името на цялата група? — обърна се към тях командирът на отряда от френски полицаи.

Никой не се нагърби с ролята на доброволец. Те или нищо не знаеха, или им бе заповядано нищо да не споделят.

— Добре тогава, нека да ги разделим. Още сега започваме индивидуалните разпити. Все някой трябва да проговори — предупреди командирът.

И тъй като никой не ми предложи да участвам в тези разпити, излязох навън и поех към морския бряг. Дали не ни бяха насочили съзнателно към тази фалшива следа? Всички игри на Вълка, стратегиите и контрастратегиите му бяха безпогрешни още от самото начало. Защо да спира точно сега?

Видях един огромен покрит дървен навес за лодки. Намираше се на около стотина метра от голямата къща. Но какво всъщност бе това? Някой бе преустроил остарелия пристан в нещо като гараж, където имаше внушителна колекция от над тридесетина много скъпи спортни коли и луксозни седани. Може би най-после това бе някаква следа. Доказателство, че Вълка е използвал имението. Или отново бе поредната уловка, примамка за нас, просто за да ни подразни?

Стоях замислен между този странен гараж и морския бряг, когато сякаш целият ад се стовари върху нас.

Всичко, с което той разполагаше, бе само едно късче от мозайката, неговото парченце от пъзела, неговата роля в тази ужасна мисия. Но това беше повече от достатъчно. Бари Нафис знаеше, че се предвижда полицейска акция в това имение във Вилфранш сюр Мер и че до един час хората там ще загинат, включително неговите приятели и онова момиче, с което спеше напоследък — една манекенка от Хамбург. Радост за окото, но доста скъпа.

Екипите от френската армия и полиция вече бяха завзели имението. А сега бе ред на Бари да се залови за работа, да изпълни своя ангажимент. Той не проумяваше за какво бе всичко това, знаеше само, че трябва да бъде свършено.

Когато зави по магистралата D-125, му се стори, че вече е закъснял прекалено много. Но нали бе получил стриктни заповеди. Очевидно някой бе предвидил всичко, което би могло да се случи.

Вълка беше наясно какво предстоеше — той имаше очи дори на гърба си, нищо не оставаше скрито за него!

Това бе всичко, което Бари Нафис знаеше — и само това го интересуваше. Бяха му платили предварително, въпреки че това нямаше кой знае какъв смисъл за него и дори му бе доста неприятно. Защо трябваше да бъдат избити и осакатени толкова много хора?

Преди половин час той бе получил от голямата къща уговорения сигнал по радиочестотата — това бе позвъняването, което го бе събудило, докато спеше в своята хотелска стая.

Мигом скочи от леглото, облече се, после се втурна към предварително уговорената позиция откъм северния край на имението. Опита се да не мисли за своите приятели и за любовницата си, която сега се намираше вътре в къщата. Може би пък все някак си щеше да оцелее…

Но сега дори и това вече нямаше значение. Нямаше как да се противопостави на Вълка заради някакво си момиче. Бари се затича покрай дърветата и гъстите храсталаци. На рамото си носеше преносимия гранатомет, от онези, които използваха за зенитна защита. На пръв поглед това оръжие, конструирано специално за изстрелване на ракети, наистина изглеждаше много неугледно. Дълго бе метър и петдесет, тежеше малко над шестнадесет килограма. Но пък беше чудесно балансирано, снабдено с приклад като на пушка и оптически мерник. Стреляше с ракети „Стингър“, модел FIM-92A. Зад него в храстите бяха заели позиции още двама оператори. На всеки от тях бе възложена само по една дребна частица от общия замисъл — техният дял от цялото дело.

Тримата професионални убийци бяха готови всеки момент да пристъпят към действие. Кой знае, в този миг може би не само той, но и останалите двама се измъчваха от същите опасения?

Всичко се свеждаше до залагането на капан на полицията.

Ужасяващ смъртоносен капан за всички в онази голяма къща. Полицаите също щяха да бъдат убити. Каква адска бъркотия!

Когато най-после зае окончателната си позиция, разположена само на петстотин метра от дома, Бари намести неудобния тръбовиден гранатомет на рамото си. С дясната си ръка хвана приклада и нагласи цевта. Държеше го като най-обикновена пушка.