Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Е, какво ще кажеш? — попита ме Санди, докато излизахме от наетото под наем скромно пежо, което, засрамени, побързахме да паркираме по-настрани от алеята, водеща към шоурума.

— Мисля, че отдавна ми е време да си избера нова кола — отвърнах й аз. — Освен това знам , че Вълка е луд на тема лъскави свръхскоростни и супермодерни спортни модели.

Влязохме вътре и се спряхме пред гишето на рецепционистката — елегантна персона, с чудесен тен, с изрусена, грижливо вчесана конска опашка. Тя набързо ни огледа с преценяващ поглед. Мъж и жена, и двамата над метър и осемдесет, със зъби като от слонова кост. Кои бяха тези хора?

— Искаме да се срещнем с господин… — заговори я Санди на френски.

— Имате ли уговорена среща с мосю, мадам?

— Всъщност имаме. С колегата представляваме Интерпол и ФБР съответно. Предполагам, че мосю Гарние ни очаква. Тук сме по важен делови въпрос.

Докато изчаквахме появата на собственика, продължих да оглеждам мястото. Изумително скъпите и също толкова луксозни автомобили бяха подредени безупречно по шаблона, наричан от специалистите в бранша „рибена кост“. Между тях имаше само саксии с декоративни растения. В съседното сервизно ателие механици, до един навлекли работни комбинезони с емблемата на автомобилите „Ягуар“ по тях, се трудеха усърдно, макар че инструментариумът им не успя да ме впечатли.

След три минутно изчакване се появи менажерът на шоурума, облечен в модерен, дискретно елегантен сив костюм. Цената му обаче не беше толкова дискретна — отдалеч си личеше, че е скъп.

— Дошли сте при нас, защото се интересувате от онези два остин мартин, както от онзи ягуар и един лотос? — попита той.

— Нещо от този род, мосю — кимна му Санди. — Не може ли да ни приемете в офиса си? Не бихме искали да навредим на бизнеса ви, като говорим тук, в шоурума.

Менажерът се усмихна.

— О, мадам, повярвайте ми, нашият бизнес е брониран.

— Е, нека сами се убедим в това — намесих се аз на френски. — Или може би ще е най-добре да го кажа по следния начин: да се опитаме да го запазим такъв. Става дума за разследване на убийство.

Менажерът внезапно стана изключително любезен и значително по-склонен към сътрудничество. Оказа се, че четирите въпросни автомобила били закупени от мосю Аглионби, който очевидно притежаваше дом на красивия полуостров Кап Фера, намиращ се в източна посока, съвсем близо до Ница. Мосю Гарние ни обясни с най-дружелюбен тон, че трябвало само да се спуснем до „Долния корниз“, тоест по главното крайбрежно шосе, водещо към Монако. Невъзможно било да го пропуснем. Както и да не забележим внушителното имение на Аглионби.

— Да заловиш крадеца. Помниш ли го този филм? — попита ме Санди два часа по-късно, докато напредвахме по виещото се шосе към Кап Фера. Бяхме изгубили малко време, за да подсигурим подкреплението.

— Всъщност повечето от най-забележителните кадри от филма на Хичкок 28 28 „Да заловиш крадеца“ — филм на Алфред Хичкок от 1955 г.; Кари Грант играе крадец, който се е отказал от занаята и се влюбил в прелестната Грей Кели, но полицията продължава да го подозира, че е замесен в кражба на много скъпи диаманти. — Б.пр. са били заснети именно тук — продължи Санди. Тя посочи с ръка към пътя, виещ се като змия сред стръмните крайбрежни скали. Следващият прав участък от това толкова опасно шосе се намираше най-малко на стотина метра нагоре по склона. Толкова страховито, че чак да ти настръхнат косите!

— Освен това сме дошли тук, за да заловим един масов убиец, напълно лишен от съвест — отбелязах аз, — а не някой остроумен и очарователен апаш, спускащ се от покривите на сградите, какъвто игра във филма актьорът Кари Грант.

— Да, и това е истина. Но няма да е зле да ми помагаш да се съсредоточа върху шофирането, Алекс — промърмори Санди. Ала аз бях спокоен, защото тя винаги, независимо от обстоятелствата, си оставаше концентрирана само върху задачата, която изпълняваше в момента. Ето защо двамата с нея се погаждахме тъй добре.

Имението на Аглионби се намираше откъм западната половина на Кап Фера във Вилфранш сюр Мер. В тази курортна местност — докато пътувате по магистралата D-125, известна също като Кръговия крайбрежен булевард — често можете да се натъкнете на великолепни имения, вили и градини, скрити обаче зад високи каменни огради. След нас бавно се нижеха около половин дузина коли и микробуси, които без съмнение също ловяха окото. Един яркосин ролс-ройс, със свален покрив, управляван от красива блондинка със слънчеви очила и пъстро шалче около шията, се изниза от едно имение. На терасата на „Трай Отел дьо Кап Фера“ се излежаваха по шезлонгите туристи, решили да се възползват от щедрите ласки на силното южно слънце. Накрая вниманието ми бе привлечено от плувен басейн, издълбан насред скалата, надвесена над плажа Писин дьо Солей.