Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Последният, при това най-голям, депозит възлизаше на сумата от три и половина милиона долара и бе постъпил на четири вноски през тази година.

Източникът на това плащане бе една друга банкова сметка, открита на името на някой си Юрий Житоморов. Необходими ни бяха около два часа, за да проследим цялото движение на авоарите по тази сметка. Това изискваше да се проверят повече от стотина страници банкови документи, като първите от тях бяха датирани от 1991-а. Тоест в годината, през която Вълка е бил изведен от Русия. Съвпадение ли беше това? Не вярвах в съвпаденията, вече не.

Проверихме особено грижливо извлеченията от движението на парите по сметката на Житоморов. Сред тях фигурираха платежни документи, по които получател на парите се оказа някаква компания, лицензирана да извършва частни чартърни авиопревози; но имаше също и суми за билети по редовните полети на Бритиш Еъруейс и Ер Франс; както цяла купчина ордери за заплащане на нощувки в такива луксозни хотели, като „Бел Еър“ в Лос Анджелис, „Шери-Нидерланд“ в Ню Йорк и „Четирите сезона“ в Чикаго. Имаше също големи финансови трансфери към Америка, Южна Африка, Австралия, Париж и Тел Авив. Вълчите следи?

Един от многото платежни документи внезапно привлече вниманието ми: разходен ордер за купуването на четири извънредно скъпи спортни коли във Франция, като всичките тези автомобили били доставени от един и същи човек — реномиран търговец на автомобили от Ница. Името на фирмата му бе „Ривера Моторс“. Подбраните марки коли наистина звучаха доста внушително: един лотос, един ягуар специален модел и два броя остин мартин.

— Според сведенията, с които разполагаме, Вълка е запален почитател на свръхскоростните спортни коли — споделих аз със Санди. — Може би покупката на тези автомобили тук означава нещо. Нищо чудно да се окаже, че сме по-близо, отколкото очаквахме. Какво мислиш?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Да, ще трябва да посетим дилърите на „Ривера Моторс“ в Ница. Пък и защо не, Ница е чудесен курорт! Но първо, Алекс, нека да обядваме тук, в Цюрих. Обеща, че ще ми правиш компания.

— Доколкото си спомням, ти ме накара да ти обещая. След онази моя неуместна шега за швейцарските джобни ножчета.

И без това бях гладен, така че идеята й ми се стори много навременна. Санди избра да обядваме във „Ветлинер Келер“, като добави, че това бил един от любимите й ресторанти. Според уверенията й невъзможно било да не допадне и на мен.

Когато влязохме вътре, тя ми обясни, че ресторантът бил основан още през 1551 г. — достатъчно дълъг период от време за доказване на способността за оцеляване, за който и да е бизнес. Така че за час и половина забравихме за полицейската работа. Менюто ни включваше ечемичена супа, или както я нарече келнерът — zuppe engandinese , задушено в гювече, с названието vertliner topf , като всичко това поляхме с едно превъзходно бяло вино. Всичко беше както трябва: идеално колосаните бели ленени покривки и кърпи за хранене, розите в солидните кристални вази. Дори солниците и съдините за пипера и другите подправки бяха от планински кристал.

— Това беше една от най-хубавите ти идеи — похвалих Санди към края на гастрономическия ритуал. — Прекрасен отдих през най-напрегнатия етап на разследването.

— Нарича се обяд, Алекс. Трябваше да го правиш по-често. Хубаво е да дойдеш в Европа с приятелката си — Джамила . Прекалено много работиш.

— Предполагам, че ми личи.

— Не, всъщност изглеждаш отлично, както винаги. Държиш фронта по-добре от Дензъл Уошингтън, или поне е така според впечатленията ми от последните му филми. Не зная как го правиш , но е факт. Но съм убедена, че вътрешно си изцеден. Хапни, отпусни се, а след това ще отскочим до Ница, за да проверим някои спортни коли. Ще бъде нещо като ваканция на море. Кой знае, може пък да заловим убиеца. А сега си допий виното.

— Дадено — съгласих се. — Но после трябва да купя малко шоколад за Джени. Пълен куфар. Обещах й.

— А не обеща ли да заловиш Вълка? — попита ме Санди.

— Да, и това също.

Следващата спирка беше магазинът на онзи реномиран търговец на скъпи автомобили в Ница. Чувствах се като във филм на Алфред Хичкок.

Собственикът на „Ривера Моторс“ — притежаващ изключителните права на концесия за продажбите на марки, като „Ягуар“, „Остин Мартин“ и „Лотос“ — очевидно също бе любител на драматичните ефекти или поне по отношение на дизайна. В съзвучие с това в шоурума се извиваше дълга редица блестящи черни коли. Те се виждаха отлично и откъм улицата, през високите прозорци. Огледално лъснатите черни автомобили контрастираха изумително с идеално почистения бял под.