Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Алекс, не мислиш ли, че ни пратиха за зелен хайвер? — попита ме Санди с леко тревожен тон.

— Длъжни сме да проверим. Улучваме и пропускаме, преследваме и поставяме капан. В случая имам добро предчувствие — може и да изскочи нещо. Мосю Аглионби все трябва да е свързан по някакъв начин с цялата тази история.

И така, бях обнадежден. Открихме страхотно много пари в сметката на Корки Ханкок, като по-голямата част от тях бяха постъпили в банката в Цюрих съвсем наскоро. Но какво знаеше той в действителност за Вълка? И кой въобще знаеше нещо за него?

Най-после съзряхме имението, което търсехме, и Санди го подмина.

— Сега ще те пипнем, кучи сине! — гневно процеди тя. — Аглионби? Възможно ли е да е Вълка? Защо пък не?

— Който и да живее в това имение, със сигурност не страда от липса на пари. Господи, кога ли ще се насити хорската алчност?

— За човек, притежаващ някой и друг милиард долара, това е по-скоро скромно убежище. При богаташите не става въпрос за къща, а за къщи . Пръснати по най-хубавите места — Ривиерата, Лондон, Париж, Аспен…

— Сигурно е така, щом го казваш. Лично аз никога не съм имал един милиард долара. Нито пък вила на Ривиерата.

Въпросното местенце беше една окъпана от слънцето вила в средиземноморски стил, бледожълта, с бели линии по фасадата, с прекрасни балюстради. Всички дървени капаци на прозорците бяха плътно затворени, явно за да предпазват обитателите от жарките лъчи на обедното слънце. Или може би стопаните просто не искаха да бъдат видени? Четири етажа, някъде към тридесетина стаи — с една дума, истински малък Версай.

Но засега ние се интересувахме само от това дали ще можем да надникнем вътре. Както го бяхме планирали предварително, се настанихме в един малък хотел, издигащ се съвсем близо до морския бряг. Решението бе взето от шефовете на местната полиция с оглед да се подсигури подход към имението на Аглионби откъм южната посока. Вече бяхме разузнали, че понастоящем имението пустееше, като се изключи, разбира се, многобройният обслужващ персонал. Трябвало да се облечем и представим като градинари и домашни помощници. Начало на операцията — утре.

Санди и аз търпеливо изслушахме плана, докато ни го обясняваха най-подробно, стъпка по стъпка. Накрая се спогледахме: Не и този път!

Пръв заговорих аз:

— Влизаме тази нощ. Със или без вашата помощ.

Решението да атакуваме директно беше подкрепено с ентусиазъм от колегите от централата на Интерпол и дори от шефовете на френската полиция в Париж, които непрекъснато поддържаха тесни контакти с Вашингтон. Искаха да заловят Вълка не по-малко от целия останал свят. Този път, за разнообразие, всичко ставаше много бързо, както през целия следобед, така и привечер. Аз щях да участвам в нападението. Също и Санди.

Атаката бе планирана така, все едно Вълка наистина се намираше вътре във вилата. За целта по възловите позиции, от всички страни на имението, бяха разпределени седем екипа от по двама снайперисти, с кодирани названия за радиовръзката: бели (това бяха атакуващите от север), червени (от изток), черни (от юг) и зелени (от запад). Не остана нито една врата и нито един прозорец, които да не бяха взети под прицел, като на всеки стрелец беше разяснена подробно конкретната мишена. В сравнение с останалите атакуващи отряди именно снайперистите бяха залегнали по-близо към имението. Нашите очи и уши.

Поне досега нямаше никакви признаци, че присъствието ни е било засечено от обитателите на имението.

И докато снайперистите заемаха позициите си, ние — хората от Интерпол, от ФБР, от френската армия и полиция — се преобличахме в бойните униформи: черни бойни костюми „Номекс“, бронежилетки над тях, автомати и полуавтоматични путки МР-5. Целият терен се следеше от три хеликоптера, отдалечени на по-малко от една миля. Разбира се, при нападението хеликоптерите също щяха да се включат в помощ на сухопътните формирования. И така, не след дълго бяхме абсолютно готови и чакахме само зелената светлина. Обаче някои от нас, по-скептично настроените, мислеха, че операцията отново ще се отложи в последната минута — я заради политиците, я от внезапен страх сред командирите, я от друго непредвидено нещо.

Лежах, проснат на земята по корем, а до мен същата поза бе заела Санди Грийнбърг. Намирахме се на по-малко от стотина метра от главната къща в имението на мосю Аглионби. Започнах да се напрягам. Вълка можеше да е вътре в къщата; може би той беше Аглионби.