Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Аз съм, Алекс — изрекох.

Шофьорът на мерцедеса извърна очи към мен, опитвайки се да ме фокусира. Тялото му още бе приклещено в ламарините. От раменете надолу беше премазан и затиснат. Ужасяваща гледка.

Но Мартин Лодж още не бе издъхнал, макар че животът му вече висеше на косъм. Изглежда, искаше да ми каже нещо, затова се приближих още по-наблизо.

— Аз съм, Алекс — повторих. Извърнах глава, за да доближа ухото си до устните му.

— Всичко беше напразно — прошепна Мартин. — Цялото твое преследване е безполезно. Аз не съм Вълка. Никога не съм го виждал.

В следващите секунди издъхна пред очите ми. Пред погледа на всички онези, които чакаха да узнаят най-важния отговор.

Семейството на Мартин Лодж в Англия веднага бе поставено под полицейска закрила. Знаехме, че ако Вълка заподозре, че жената или дори децата на Мартин знаят нещо, те моментално щяха да се превърнат в негови мишени. Вероятно щеше да ги убие просто така, за всеки случай, или пък защото в този ден специално можеше да поиска да убие някого, за да си поддържа формата.

На следващата сутрин отлетях за Лондон и се срещнах с полицейските шефове в Скотланд Ярд. Особено важен за мен бе разговорът с Джон Мортенсън — началника на Мартин Лодж. Той първо ми съобщи, че никой от оцелелите след експлозиите в голямата вила в Кал Фера не знаел нищо за Вълка. Не подозирали дори за присъствието на Мартин.

— Но все пак има ново развитие по случая. По-точно: появи се ново усложнение — осведоми ме той.

Облегнах се назад в коженото кресло. През прозореца се откриваше чудесна гледка към Бъкингамския дворец.

— Вече нищо, свързано с този случай, не е в състояние да ме удиви, Джон. Кажи ми какво става. Свързано ли е със семейството на Мартин Лодж?

Той кимна. Сетне тежко въздъхна:

— Всъщност всичко започна с Клара Лодж. Или по-точно — Клара Черноховска. Оказа се, че Мартин е бил член на екипа, който е организирал изтеглянето от Русия на един дезертьор — Едуард Морозов. Всичко това се случило през деветдесет и трета. По тази разработка Мартин си сътрудничел с американците от ЦРУ, а именно с Джо Кахил, Корки Ханкок и Томас Уиър. Само че въпросният субект не се казвал Едуард Морозов, а неидентифициран от нас руснак, дезертьор от КГБ, чието име така и не успяхме да установим. Но аз смятам, че именно той е Вълка.

— Започна да казваш нещо за жената на Мартин — напомних му аз.

— Ами първо, тя не е чехкиня. Емигрирала е в Англия от Русия заедно с онзи руснак, когото сме принудени да наричаме условно Едуард Морозов. Била е помощничка на някакъв шеф в руското КГБ, а освен това е била един от нашите основни източници на информация в Москва. Двамата с Мартин Лодж очевидно доста се сближили по време на прехвърлянето й на Запад. Той сменил идентичността й, унищожил досието й, а накрая се оженил за нея. Какво ще кажеш за всичко това?

— И тя знае кой е Вълка, как изглежда той! Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Нямаме представа какво знае тази Клара. Тя не желае да разговаря с нас. Обаче би могла да склони да поговори с теб .

Облегнах се назад и поклатих глава.

— Защо пък с мен? Та с нея сме се срещали само веднъж.

Мортенсън сви рамене и по устните му пробягна лека усмивка.

— Тя каза, че нейният съпруг ти вярвал. Представяш ли си! Какво, по дяволите, иска да каже с това? Защо ще ти има доверие, след като сте се срещали само веднъж?

За съжаление, нямах никаква представа.

Това, което бе останало от семейство Лодж, се пазеше зорко в едно малко, невзрачно градче, наречено Шептън Малет, намиращо се на около сто и деветдесет километра западно от Лондон. Обкръжено от заоблени хълмове, скътано в една глуха долина, сред зелени ливади и тучни поля… с една дума — идеално укритие.

Семейство Лодж бе настанено в една специално за целта ремонтирана селска къща, разположена на глуха уличка в самия край на градчето. Местността бе съвсем равна и всеки, който би се опитал да се промъкне до сградата, лесно можеше да бъде забелязан от километри. Освен това в съседните бараки бяха разположени войници, всичките до един тежковъоръжени.

Пристигнах там към шест вечерта. Вътре обстановката ми се стори приятна, с много антикварни мебели, но за вечеря със семейството трябваше да се спусна в тесния бункер, изкопан на мястото, където някога е била избата на предишните собственици — някакви местни селяни.

Клара не бе приготвила храната, както бе сторила при първата ни среща край Лондон. Яденето беше ужасно, по-лошо дори от това, което сервират в самолетите.