Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Мерцедесът едва не помете една група пияни, излизащи от нощния клуб „Етоал Филант“.

След което и аз натиснах клаксона докрай, за да пропъдя от пътя си същата тази тълпа. Пешеходците ме изпращаха с гневни ругатни и стиснати юмруци.

Мерцедесът рязко зави, за да поеме към горния път — №7, или „Средния корниз“.

Постарах се да го следвам колкото можеше по-отблизо, но знаех, че по всяка вероятност нямаше как да не го изпусна. Всъщност кого щях да изпусна? Кой беше в този автомобил?

Пътят нагоре беше невероятно стръмен и криволичещ. Сега се бяхме насочили към Монако, но тук движението не бе толкова претоварено и мерцедесът без усилия увеличи скоростта си. Очевидно този шофьор много добре познаваше местните пътища и това му позволяваше да напредва много по-бързо, отколкото можех да си позволя с полицейския си седан.

След около два километра вече бях почти сигурен, че съм го изгубил. Отново се бяхме върнали във Вилфранш сюр Мер, само че сега влизахме откъм горната половина на града. Гледката надолу към Кап Фера и Болийо действително бе главозамайваща. Не можах да се сдържа да не погледна натам, макар и само за миг. Дори и при тази вихрена скорост, при тази убийствена гонитба красивата картина ме накара да затая дъх.

Не трябваше да му позволя да се измъкне, затова отново подкарах с около сто и шестдесет километра в час. Но докога щях да издържа на тази рискована надпревара?

Тогава се появи един тунел, тънещ в пълен мрак. А към края му се появи заслепяващата гледка на някакво село, кацнало високо на хълма.

Не успях дори да прочета името му, написано на табелата.

Веднага щом го задминах, пътят стана още по-опасен. Сега напредвахме по „Средния крайбрежен корниз“, който се виеше по стръмните скали. Там някъде долу цветът на морето като че ли се променяше от лазурно опалово до сребристосиво.

Стори ми се, че долових във въздуха аромата на портокали и лимони. Очевидно сетивата ми се бяха изострили — с мен винаги ставаше така, когато бях под въздействието на страха.

Изгубих от погледа си мерцедеса, затова направих единственото, на което в този миг бях способен. Вместо да намаля на следващия завой, рязко настъпих педала за газта.

С бясна скорост започнах да настигам мерцедеса. Да не би да си решил да се самоубиеш? , запитах се аз.

Внезапно мерцедесът поднесе с пълна газ в насрещното платно. После се удари в почти отвесната крайпътна скала — кос удар, но много опасен при тази бързина. Сетне се олюля и се завъртя напред-назад, помитайки и двете платна. Отново отскочи от скалите и изведнъж буквално полетя нагоре, към небето.

Носеше се във въздуха, докато пропадаше към морето.

Трескаво набих спирачките и изскочих от колата. Видях как синият седан се удари два пъти в страничната стена на склона, а после се преобърна и се завъртя надолу в бездната. Оттам, където бях, бе невъзможно да се спусна долу.

Не виждах нищо да помръдва сред смазаните останки на мерцедеса. Който и да беше в колата, беше мъртъв. Но кой бе той?

Върнах се в полицейската кола, която си бях присвоил в имението. Отне ми цели десет минути, докато стигна до долната магистрала, за да се доближа — колкото бе възможно по-близо — до мястото на катастрофата. Френските полицаи и линейката на „Бърза помощ“ вече бяха пристигнали там, както и няколко ранобудни зяпачи.

Когато излязох от колата, видях, че тялото не бе изнесено настрани от смачкания автомобил. Санитарите вече бяха стигнали до него и сега трескаво се мъчеха да извадят катастрофиралия оттам. Говореха на шофьора. Но кой бе той?

— Жив е! Още е жив! — провикна се един санитар. — Един мъж! Още диша!

Затичах се към купчината ламарини, които бяха останали от мерцедеса след преобръщането по урвата, за да погледна отблизо загадъчния шофьор. Кой беше той? Дали щеше да разговаря с мен? За миг спрях, колкото да си поема дъх от лудешкото спускане, и се зачудих как би могъл да оцелее при подобно главоломно сгромолясване! Предполагаше се, че Вълка е корав мъжага, но чак толкова?

Размахах полицейската си карта и френските полицаи, заобиколили мястото на катастрофата, ме пуснаха да продължа напред.

И тогава го видях. Разбрах кой бе заклещен сред отломките. Макар че не можех да повярвам на очите си. Просто не можех да повярвам на очите си.

Сърцето ми биеше бясно. Мислите ми препускаха със същата главозамайваща бързина. Приближих към димящите отломки на мерцедеса. Коленичих върху камъните и се приведох напред.