Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Май тази вечер в менюто няма да има „мичана вейце“ — опитах се да поразведря напрегнатата атмосфера.

— Не си забравил нашата закуска в Батърси. Запомнил си дори правилното произношение, Алекс — похвали ме Клара. — Явно си много наблюдателен. Мартин винаги ми повтаряше, че си страхотен детектив.

Щом приключихме с вечерята, децата — Хана, Даниела и Йозеф — бяха изпратени от майка им в техните стаи, за да си приготвят домашните. Самата Клара седна до мен и запали цигара. Пускаше кръгчета и вдишваше дълбоко дима.

— Домашни ли! — удивих се аз. — Тук, тази вечер?

— Това е добре за поддържане на дисциплината. Навиците не бива да се нарушават. Така смятам аз. Значи си бил с Мартин? Кога умря той? — попита ме тя с помръкнало лице. — Какво ти каза, моля те, разкажи ми.

За миг се замислих, преди да й отговоря. Какво искаше Клара да чуе от мен? И какво трябваше да й кажа?

— Мъжът ти ми призна, че не е Вълка. Вярно ли е това, Клара?

— Какво друго ти каза той?

Помислих си дали да не й споделя, че ми бе говорил за нея и за децата, ала не го сторих. Не исках да я лъжа. Пък и вероятно не бих могъл.

— Не, Клара. Това беше всичко. Нямаше много време, само няколко секунди. Той не страда дълго. Стори ми се, че не изпитваше болка. Мисля, че бе изпаднал в шок.

Тя кимна тъжно.

— Мартин смяташе, че мога да ти имам доверие. Макар че в същото време повтаряше, че това бил твой недостатък. Той никога не би казал нещо сантиментално, дори и на смъртния си одър.

Аз се вгледах в тъмнокафявите й очи, които в този миг ми се сториха учудващо оживени.

— А ти какво изпитваше към него, след като знаеше това? — попитах я аз.

Тя се засмя горчиво:

— Именно заради това го обичах толкова много.

Оказа се, че имаше какво да сподели с мен в онази вечер в глухото провинциално английско градче. Тогава започнаха преговорите между нас. Или по-скоро аз само изслушах нейните желания.

— Искам да ми се гарантира напълно безопасно излизане от Англия. Както за мен, така и за децата. Искам нова самоличност, както и да разполагаме с някакви средства, за да преживяваме. Ще ти кажа къде искам да живея, но не точно сега. Това ще го уточним по-късно.

— В Прага ли? — попитах. Или по-скоро беше опит да се пошегувам.

— Не, определено няма да е в Прага, Алекс. Нито пък в Русия. Нито пък някъде в Америка. Ще ти кажа, когато настъпи моментът. Но първо нека да решим какво ще трябва да ти издам, за да ми бъде гарантирано безопасното напускане на Англия.

— О, това е много лесно. Трябва да ни дадеш доста информация, да ни предадеш Вълка. Но можеш ли да го направиш, Клара? Знаеш ли всъщност кой е той? И къде е? Какво ти е казал Мартин?

Накрая тя се усмихна:

— О, той ми разказа всичко. Защото ме обожаваше.

Частният самолет на Вълка кацна на летището Тетърбъроу в северния край на Ню Джърси. Един черен рейндж ровър го чакаше край пистата, за да го отведе до Ню Йорк — града, който той винаги бе презирал. Движението, както обикновено, бе претоварено, затова преходът от Тетърбъроу до Манхатън му отне толкова много време, колкото бе нужно за самолета му да прелети от Ню Хемпшир до Ню Джърси.

Кабинетът на лекарката се намираше в една масивна сграда от кафяв пясъчник на Шестдесет и трета улица, недалеч от ъгъла с Пето авеню. Вълка паркира рейндж ровъра си и забързано влезе в сградата.

Беше малко след девет сутринта. Не си бе направил труда да провери дали го следят. Не му се вярваше, но дори и да бе така, не можеше да стори нищо. Освен това смяташе, че всичко бе идеално организирано. Както обикновено, имаше план за всякакви варианти.

Дежурната сестра в кабинета по пластична хирургия изпълняваше задълженията и на рецепционистката. Тя и хирургът — изключително способната д-р Левин, щяха да бъдат единствените присъстващи на процедурата. Той бе настоявал да се ограничи медицинският персонал само до тях двете и за целия ден кабинетът да бъде затворен за другите пациенти.

— Ето тук съм подготвила за вас няколко официални документа, за да ги погледнете и подпишете — съобщи му сестрата със скована усмивка. Тя нямаше откъде да узнае кой бе той, но подозираше, че пациентът очевидно има доста сериозни основания да изисква такава секретност. Освен това й бе платено изключително щедро да поеме тази извънредна смяна.

— Не, благодаря, няма да подписвам нищо — отказа й той, мина покрай нея и отиде да се види с д-р Левин. Завари я в малката операционна, където цялото осветление вече бе включено. Но вътре беше много студено.