Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Няма да се измъкне! — извика ми Нед.

— Ще го стигнем! На всяка цена! — креснах аз.

Наистина сега бяхме все по-близо до него и дори можех да виждам лицето му — с всичките онези превръзки, ожулвания и подутини. Изглеждаше още по-свиреп, отколкото си го бях представял. По-лошо: имаше вид на напълно отчаян тип, способен на всичко. Но ние вече знаехме това.

— Ще ви избия! — изкрещя той.

Нито Махони, нито аз му отговорихме. Продължихме да напредваме към него. Но не се усъмнихме в думите му.

Той сграбчи едно малко русо момиченце от ръцете на някаква жена, може би детегледачка.

— Ще го убия! Ще убия това малко момиче! Тя вече е мъртва! Ще я очистя! Ей сега!

Продължихме да напредваме.

Той притисна малката към гърдите си. Кръвта му капеше върху нея. Момичето пишеше като побесняло, мятайки се в ръцете му.

— Ще я убия…

Двамата с Нед стреляхме едновременно. Проехтяха два изстрела и Вълка се строполи назад, отслабил стоманената си хватка около момичето. То падна на пода, сетне се изправи и побягна, пищейки.

Същото стори и Вълка — стрелна се към най-близката врата и оттам изскочи на улицата.

— Има бронирана жилетка! — предупреди Нед Махони.

— Тогава следващия път ще се прицелим в главата му — обещах аз.

Преследвахме го по Петдесет и пета улица, в източна посока, заедно с двама от нашите агенти и още двама от нюйоркската полиция. Ако някой от бодигардовете на Вълка бе оцелял след кървавата баня на Пето авеню, той би трябвало да му е изгубил дирите след суматохата в магазина. Наоколо не се виждаше никой.

При все това Вълка имаше вид на човек, който много добре знае какво върши. Как бе възможно това? Нима бе планирал всичко? Не, вероятно не би могъл — затова съвсем скоро щяхме да го заловим. Не можех и не исках да вярвам, че отново щеше да се окаже напразно. Не го изпускахме от очи. Сега той тичаше право пред нас.

Внезапно изви и се шмугна в някаква сграда от червени тухли, висока десетина етажа. Дали познаваше някого там вътре? Или имаше резервно укритие? Или пък бе само поредният капан? Или…

Вътре имаше охрана. По-точно — доскоро бе имало. Униформеният пазач лежеше мъртъв, по лице, сред локва кръв върху бляскавия мраморен под.

Асансьорите до един се оказаха заети. Светеха всичките им червени лампи с номерата на етажите — осмия, четвъртия, третия — и всички се изкачваха нагоре .

— Не може да се измъкне оттук. Това поне е сигурно — задъхано изрече Нед Махони.

— Няма откъде да знаем това, Нед.

— Но той не може да лети, нали?

— Не, не може. Но, кой по дяволите, ще се досети какво друго е способен да направи. Не вярвам да е дошъл тук без причина.

Нед Махони заповяда по радиостанцията на агентите да го изчакат пред вратите на всеки от асансьорите, след което да се заемат с пълното претърсване на цялата сграда — етаж по етаж, от долу до горе. Докладваха му, че от централата на нюйоркската полиция вече изпратили попълнения. Скоро тук щяха да пристигнат две дузини ченгета. А после още стотина. Вълка беше в сградата.

Двамата с Нед Махони хукнахме нагоре по стълбите.

— Но къде отиваме? Докъде ще се изкачваме?

— До покрива! Това е единственият възможен изход за него.

— Наистина ли мислиш, че той предварително е съставил този план? Но как е възможно, Алекс?

Поклатих глава, нямаше начин да го знам. Знаех само, че той кървеше, че силите му го напускаха. Може би дори вече е изпаднал в делириум. Или може би наистина имаше план? По дяволите, досега винаги бе имал планове за всякакви варианти.

И така, ние продължихме със сетни сили нагоре и все нагоре. Най-горният етаж се оказа деветият, но ние не видяхме Вълка да се измъква от стълбището. Набързо проверихме офисите, но никой не го бе виждал — а те сигурно щяха да го запомнят, след като сега бе такава впечатляваща гледка.

— Отзад! Там има стълби, водещи към покрива! — извика ми някой от офиса на някаква адвокатска кантора.

Нед Махони и аз заизкачвахме още стъпала, а после се спряхме, озовали се навън, сред ярката слънчева светлина. Никъде нямаше и следа от Вълка. На покрива имаше някаква едноетажна конструкция, приличаше на кула.

Опитахме да отворим вратата й, но беше заключена.

— Все трябва да е някъде тук. Освен ако не е скочил от покрива — затюхка се Махони.

И тогава го видяхме да наднича иззад кулата.

— Не съм скочил, господин Махони. Освен това нали ви казах да не се занимавате повече с този случай. Мисля, че бях пределно ясен. А сега пуснете оръжията. И двамата.