Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Пристъпих напред:

— Аз доведох тук Нед!

— Разбира се, че си ти. Нали си неуморим, не се предаваш лесно. Неуморният доктор Крос! Но тъкмо затова си толкова лесно предвидим. И толкова полезен за моите планове.

Внезапно един от нюйоркските полицаи изскочи през същата врата, водеща към отвора на покрива, откъдето се бяхме появили и ние. Той видя Вълка и веднага натисна спусъка.

Улучи го в гърдите, но това не го спря. Очевидно носеше бронирана жилетка, нямаше друго обяснение. Руснакът изрева като ранена мечка и се нахвърли върху полицая, размахвайки ръце.

Сграбчи го през кръста и го вдигна нагоре. Двамата с Нед не можехме да сторим нищо. В следващия миг полицаят вече летеше от покрива.

Вълка се затича към другия край, сега вече наистина имаше вид на напълно обезумял. Какво се готвеше да стори? И внезапно, като светкавица, една мисъл прониза мозъка ми: съседната сграда, откъм южната страна на тази, бе достатъчно близо, така че той можеше да скочи върху нейния покрив. Тогава видях от запад да приближава един хеликоптер. За него ли бе изпратен? Това ли беше резервният му план за бягство? Не позволявай това да се случи!

Завтекох се след него. Нед Махони ме последва.

— Спри! Спри веднага! Стой там!

Но той тичаше като обезумял, криволичейки на зигзаг, отдалечавайки се все повече и повече от нас. Стреляхме по него, но първите ни изстрели не го улучиха.

И тогава той съвсем ни смая: буквално литна във въздуха, разперил и двете си ръце като птица, право към отсрещния покрив.

— Копеле проклето, не! — изкрещя с все сила Нед. — Не!

Спрях да тичам и приклекнах запъхтян, опитвайки се, колкото бе възможно, да се прицеля по-точно, преди да изстрелям четири куршума на един дъх.

Вълка продължи да размахва крака, сякаш тичаше във въздуха, но после започна да пада. Ръцете му все пак докоснаха ръба на покрива на отсрещната сграда. Или поне само пръстите му.

Двамата с Нед Махони се втурнахме към края на нашия покрив. Можеше ли Вълка да се измъкне и този път? Досега винаги успяваше да отърве кожата си. Но не и този път — знаех, че го бях улучил в гърлото. Сега се давеше в собствената си кръв.

— Падни долу, шибан мръсник! — закрещя Нед към него.

— Този път няма да се измъкне, Нед — обадих се аз зад гърба му.

И наистина не успя. Тялото на руснака започна да пада. Странно, но той не се съпротивляваше, не издаде нито звук, нито веднъж не изкрещя.

Нед Махони отново се развика подир него:

— Върви в ада, вълчо изчадие!

Падането приличаше на забавен кадър от филм, но накрая той наистина тупна върху алеята между сградите. Дочу се тъп звук. Останах задълго загледан в смазаното му тяло, в омотаното му в превръзки лице и за пръв път от доста дълго време насам изпитах облекчение. Усещах се изпълнен с възторг. Пипнахме го най-после, а той си заслужаваше да умре така, премазан като насекомо, като хлебарка, там долу, на паважа.

Тогава Нед Махони започна да ръкопляска, да крещи и да танцува като полудял. Не се присъединих към него, но отлично разбирах какво изпитваше в този миг. Онзи там долу, на улицата, изцяло бе заслужил съдбата си.

— Странно, но той не изкрещя нито веднъж — промърморих аз. — Не ни достави дори това удоволствие.

Махони само сви широките си рамене.

— Не ми пука дали се е признал за победен или не. Ние сме тук, горе, а той е там, долу, сред уличните боклуци. Може би все пак има справедливост на този свят. Е, кой знае, може пък и да няма — философски заключи Нед и се засмя. Прегърна ме и силно ме притисна към себе си.

— Ние победихме! — казах му аз. — По дяволите, Нед, приятелю, най-после победихме!

Ние победихме!

На следващата сутрин отлетях обратно към Куонтико с хеликоптера „Бел“, придружаван от Нед Махони и още няколко души от неговия чудесен екип. Всички отпразнувахме победата си над Вълка, когато се събрахме в главната квартира в Куонтико. На мен обаче ми се искаше час по-скоро да се прибера у дома. Бях предупредил мама Нана да не пуска децата на училище, за да мога да отпразнувам тази победа сред най-близките си.

Почувствах се облекчен едва след като изминах с колата по-голямата част от разстоянието от Куонтико до Вашингтон. Когато най-после спрях колата пред нашата къща, започнах да се чувствам почти като нормален човек. Или поне донякъде заприличвах на себе си. Но странно… защо никой не излезе да ме посрещне на верандата. Нито Нана, нито хлапетата бяха разбрали, че съм си дошъл. Реших да се възползвам от това и да ги изненадам.