Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Ние победихме!

Предната врата не бе заключена. Влязох вътре. Няколко лампи светеха, но не се виждаше жива душа. Да не би пък да са решили да ме изненадат?

Прокраднах се до кухнята, пристъпвайки съвсем тихо на пръсти. Лампите светеха, на масата бяха подредени чиниите и приборите за хранене, но и там нямаше жива душа.

Крайно озадачаващо. Дори плашещо. Само котката Роузи се измъкна отнякъде, довлече се до мен и се отърка в крака ми.

Най-после не издържах и се провикнах:

— Върнах се! Татко е у дома. Къде сте всички? Войната свърши и аз се прибрах при вас.

Изтичах на горния етаж, ала и там не заварих никого. Проверих, да не би да са ми оставили някаква бележка. Нищо.

Забързано се спуснах отново на долния етаж. Огледах отзад, откъм двора, после излязох пред къщата на Пета улица и се заозъртах. Никъде не се виждаше жива душа. Къде може да са се дянали Нана и децата? Нали знаеха, че си идвам?

Отново влязох вътре и позвъних на няколко места, където можеха да се намират. Нана почти винаги ми оставяше бележки, ако излизаше някъде с хлапетата, дори да бе само за час-два.

Внезапно ми прилоша. Изчаках още около час и половина, преди да се свържа с някои от колегите в Хувър Билдинг, като започнах с Тони Удс от директорския етаж. Междувременно отново огледах всичко отвън около къщата, но не открих нищо подозрително.

Пристигна екип от нашата техническа служба и малко след това един от тях ме потърси в кухнята:

— В градината има отпечатъци от обувки, вероятно мъжки. Открихме още, че наскоро в къщата е внесена кал. Може да са били някакви доставчици по домовете, но поне едно е сигурно: следите са пресни.

Това бе всичко, което успяха да открият през този следобед. Никаква друга следа, никаква улика.

Сампсън и Били се отбиха привечер при мен. Седяхме заедно и чакахме поне някой да позвъни по телефона, да се появи на прага или каквото и да е. Стига да ми вдъхнеше някаква надежда. Но нито телефонът звънна, нито някой потропа на входната врата. Нищо не се случи до два през нощта. Накрая Сампсън си тръгна. След още десетина минути Били също ме напусна.

Останах буден през цялата нощ, но нямаше никаква вест от Нана и децата. Говорих с Джамила по мобилния телефон и това малко ме поуспокои. Но вече никой не можеше да ми помогне.

Рано на следващата утрин стоях пред входната врата, с очи, зачервени от безсънната нощ, и се взирах из улицата. Осъзнах, че това винаги е бил най-ужасният ми страх — да съм сам, без нито един близък, докато тези, които най-много обичам, са в опасност.

Ние загубихме.

Имейлът се получи чак на петия ден. Едва събрах сили да издържа и да го дочета до края му. Искаше ми се да скъсам на парченца листа, на който ми го донесоха разпечатан. Там пишеше:

Изненада, скъпо момче!

Всъщност съвсем не съм чак толкова жестока или безсърдечна личност, колкото си мислиш. Истински жестоките и неразумни личности, тези, от които всички би трябвало да се боим, живеят най-вече в твоите Съединени щати и в Западна Европа. Парите, които сега притежавам, ще помогнат да ги спрем, да обуздая безумната им алчност. Можеш ли да повярваш на това? Ще трябва да повярваш. Пък и защо не? Защо не, по дяволите?

Благодаря ти за всичко, което стори за мен и за Хана, Даниела и Йозеф. Задължени сме ти, а аз винаги си плащам дълговете. За мен ти си едно нищожество и нищо повече. Семейството ти ще се върне днес, така че ще бъдем квит. Никога повече обаче няма да ме видиш. Нито пък аз искам да те виждам. Защото ако се видим, ти ще трябва да умреш. Обещавам ти, че ще спазя думата си. Както винаги.

Не можех да оставя нещата просто така, не можех и нямаше да го направя. Вълка бе нахлул в дома ми, бе отвлякъл семейството ми, макар че после ми го върна невредимо. Каква бе гаранцията, че този кошмар нямаше да се повтори.

През следващите няколко седмици изпробвах на практика, при това доста усилено, новите взаимоотношения на сътрудничество, установени между ФБР и ЦРУ. Подложих Рон Бърнс на още по-голямо напрежение от досегашното. Повече от десетина пъти посетих главната квартира на ЦРУ в Лангли; разговарях с всеки — от младшите аналитици до новия директор на агенцията — Джеймс Дауд. Исках да узная всичко за Томас Уиър и онзи агент на КГБ, на когото той навремето бе помогнал да се измъкне от Русия. С една дума: исках да знам всичко, което те знаеха. Дали бе възможно? Съмнявах се, ала въпреки това не се отказах от опитите си.