Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Също и аз, но това нямаше значение. Трябваше да го заловя.

Той стиска гумена топка.

Харесва брадите.

Семейството му е било избито.

Шест седмици по-късно отново заминах за Ню Йорк — това бе моето пето поред посещение там през последните няколко месеца. Целта ми този път обаче бе да се срещна с Толя Биков, за когото имахме сведения, че през последните години се е затвърдил като неоспорим шеф на всичките банди от Червената мафия в Ню Йорк, особено в района около Брайтън Бийч. Още когато е действал, преди много години, в Москва, той бил водеща фигура в тамошната мафия, а след емигрирането си в Америка се сдобил с още по-голямо влияние.

И така, в един слънчев ден, когато времето бе необичайно топло за сезона, Нед Махони и аз поехме към Мил Нек — усамотена местност край Голд Коуст в Лонг Айланд. Последните километри от пътя изминахме по някакви доста тесни и неравни шосета сред гъсти гори, без никакви други следи от човешко присъствие.

Пристигнахме в имението на Толя Биков заедно с още десетина от нашите агенти. Не бяхме предупредили домакина за това посещение, но носехме със себе си прокурорско разрешение за обиск. Навсякъде около входа и оградата на имението бяха разпръснати бодигардовете на Толя Биков, при това толкова начесто, че аз не можех да не се запитам как можеше този мафиотски бос да живее сред подобно застрашаващо обкръжение. Може би всичко това се дължеше на страха, че никак не е лесно да оцелееш, след като взимаш най-важните решения за разпределението на богатствата на Червената мафия в Ню Йорк.

Къщата беше много голяма — масивна триетажна сграда в колониален стил. От нея се разкриваше невероятно красив пейзаж към морския бряг на щата Кънектикът. Зад сградата видях плувен басейн, с изкуствен водопад към него, а по-нататък към брега имаше пристан за яхти и работилница за ремонта им.

Биков ни прие в кабинета си. Изненада ме колко уморен и стар изглеждаше. Имаше малки очички, като мъниста, които едва се забелязваха сред подпухналото му тлъсто лице. Беше много пълен, с тегло може би не по-малко от сто и тридесет килограма. Дишаше трудно и страдаше от силна суха кашлица.

Вече бях уведомен, че не говори английски.

— Искам да узная нещо повече за един мъж, когото всички наричат Вълка — заявих аз, след като седнах срещу него край една широка дървена маса. Превеждаше един от нашите агенти от нюйоркската централа на ФБР, млад мъж от руски произход.

Толя Биков се почеса по врата, после заклати глава и накрая замърмори някакви думи на руски през стиснатите си устни.

Нашият преводач слушаше внимателно, след което се обърна към мен.

— Той каза, че само си губите времето, както и че прахосвате напразно и неговото време. Защо не си тръгнете още сега? Знаел за Вълка само от приказката „Вълкът и седемте козлета“. Никакви други вълци не му били известни.

— Няма да си тръгнем. Всички ние, искам да кажа както ФБР, така и ЦРУ, няма да оставим на мира господин Биков, ще проверим всичко за неговия бизнес в Америка, докато не се доберем до Вълка. Преведете му го, но дословно.

Агентът заговори на руски, ала Толя Биков просто се изсмя в лицето му. Сетне руснакът изломоти още нещо неразбрано. Дочух само, че по едно време спомена нещо за Крис Рок 31 31 Американски киноартист, чернокож, нашумял с ролите си в „Полицаите от Бевърли Хилс-II“, „Доктор Дулитъл“, „Изкуствен интелект“, „Бумеранг“, „Смъртоносно оръжие — IV“. — Б.пр. .

— Той каза, че сте по-смешен дори от Крис Рок. Много го харесвал, но най-вече му допадали политическите комедианти.

Изправих се, кимнах на Толя Биков и излязох от стаята. Не бях очаквал кой знае колко много от първата ни среща. Тя бе по-скоро за запознанство. Щях да се върна, ако се наложеше, ще се връщам отново и отново. Защото това бе единственият случай, по който работех сега. Пък и се бях научил вече да бъда търпелив.

Ужасно търпелив.

След броени минути напуснах голямата къща. Редом с мен крачеше Нед Махони. Смеехме се, докато си припомняхме как премина първият ни разговор с Толя Биков. По дяволите, можеше поне да се посмеем!

И тогава зърнах нещо. В първия миг не повярвах на очите си, затова се извърнах леко и отново го видях.

— Нед, за бога, виж!

— Какво? — Той извърна глава наляво, после надясно, ала явно не бе видял това, което виждах аз.

Тогава се затичах напред, въпреки че от вцепенението краката ми бяха като подкосени.