Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Мъжът с клещите коленичи край мен.

— Всичко ще е наред… Ще те измъкнем оттук, ще бъдеш в безопасност — зашепна ми той. После внимателно преряза белезниците и нареди: — Сега можеш да го оставиш, но бавно!

Надигнах се полека, разтривайки китката си, докато отстъпвах заднешком от куфарчето.

Хората със скафандрите, обкръжили ме от двете страни, успяха да ме изведат от „горещата зона“ до мястото, където бяха паркирани двата микробуса на екипа за обезвреждане на експлозиви. Разбира се, самите микробуси също се намираха в „горещата зона“ — ако наистина се стигнеше до ядрена експлозия, поне една квадратна миля от Париж моментално щеше да се изпари.

По канала за радиовръзката долетя първият рапорт на френските техници, които сега се мъчеха да предотвратят взрива:

— Куфарчето е отворено.

После, след още една мъчителна минута, последва вторият рапорт:

— Открит е експлозивен материал. Съвсем истински. Изглежда напълно готов за задействане.

Оказа се, че бомбата не беше фалшива. Вълка винаги спазваше обещанията си.

После видях как един от техническите специалисти рязко изправи ръка. От микробуса пък в отговор се разнесоха радостни викове и поздравления. Отначало не успях да проумея какво точно се бе случило, но поне ми изглеждаше като предвестник на някаква добра вест. Ала никой не си направи труда да ми обясни нещо повече.

— Какво се е случило? — попитах на френски, вече неспособен да издържам на напрежението.

Един от техниците се извърна към мен:

— Не е открит детонатор! Не може да бъде взривена. Слава богу, не са искали да експлодира, а само да ни изплашат до смърт.

— И успяха — уверих го аз.

През следващите два часа се установи, че ядреното куфарче притежаваше всичко необходимо за атомна експлозия, с изключение на една-единствена съставна част — импулсен излъчвател на ускорени неутрони, който при този вид оръжие изпълнява ролята на детонатор. Иначе всичките останали толкова трудни за производство елементи бяха там.

Тази вечер не бях в състояние да сложа дори залък в устата си, нито бях способен да се съсредоточа върху каквото и да било. Изследваха ме най-внимателно, нищо опасно не откриха в мен, ала дори и това не ми помогна да избия от главата си кошмарните опасения, че вече съм заразен от радиоактивното излъчване.

Освен това не можех да престана да виждам образа на Мод Булар: лицето й, жестовете й, нашия абсурден пръв и последен обяд, нейната упоритост и наивност. Но най-мрачната гледка за мен си оставаше яркочервената й коса, разпиляна по тротоара.

Спомних си и за онзи руснак, който така силно ме удари с юмрук в лицето в онази селска къща. Той ли беше Вълка? Но защо ми позволи да го видя…

Прибрах се в хотела и внезапно ми се прииска да не си бях вземал стая откъм улицата. Цялото ми тяло беше схванато, бях напълно изтощен, ала сред долитащия уличен грохот мислите ми не спираха да препускат. Не беше блъф — те притежаваха ядрени оръжия! Щеше да се сбъдне пълното унищожение. Холокостът.

Около шест часа местно време реших да се обадя на децата. Разказах им за забележителностите на Париж, които не бях успял да зърна през този ден — говорих за всичко, само не и за това, което действително бях преживял. Поне засега в медиите не бе изтекла никаква информация, но и това сигурно нямаше да трае дълго.

После позвъних и на мама Нана. Е, от нея вече не скрих истината за това как съм се чувствал, докато седях на паважа с една бомба, завързана към китката ми. Тя бе тази, с която винаги бях споделял дори най-лошите си преживявания. А това, последното, със сигурност беше най-кошмарното от всички тях.

Не подозирах, че ще се сблъскам с още една изненада, когато се появих в кабинета в префектурата — там вече ме очакваше Мартин Лодж. Сега бе седем и петнадесет сутринта — оставаха едва четиридесет и пет минути до началото на Страшния съд.

Стиснах силно ръката на Мартин и му признах колко много се радвам, че е дошъл.

— Не ни остава много време, защо пристигна тук?

— Такива бяха последните нареждания. Трябва да докладвам за най-новите промени на ситуацията в Лондон, а също и в Тел Авив. Поне от наша гледна точка.

— И защо?

Мартин поклати глава.

— Нали никак не ти се иска да изслушаш една и съща гадна история два пъти?

— Напротив, искам.

— Не и точно тази история. О, по дяволите, Алекс, всичко е толкова объркано! Вече вярвам, че чудовището наистина може да изтрие някой град от лицето на земята само и само за да накара президентите ни да се размърдат. Но най-лошо е положението в Тел Авив. Мисля, че там ситуацията действително е безнадеждна. Те заявиха, че за нищо на света няма да сключват сделки с терористи!