Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Всичко, което се случи от този следобед нататък, остана само като един замъглен спомен в паметта ми. Предполагам, че плътната черна качулка служеше единствено за колорит, заради шоуто, тъй да се каже, понеже дори да ме бяха оставили с непокрити очи по време на обратния път към Париж, пак нищо нямаше да успея да забележа.

Не преставах да питам похитителите си къде ме водеха сега с ядреното куфарче, но никой от тях не ме удостои с отговор. През целия обратен път разговаряха само на руски.

За мен ти си едно дребно насекомо, нищожество… Вземи ядреното куфарче със себе си… — кънтеше гласът му в главата ми.

Малко след като навлязохме в Париж, пежото спря сред препълнен паркинг пред някакъв търговски център. Един от похитителите опря пистолета си в слепоочието ми, след което вторият щракна белезници около китката ми и дръжката на ядреното куфарче.

— Но какво означава това? — попитах похитителите си, ала и този път не получих отговор.

Малко след това пежото отново спря на площад „Игор Стравински“, в една от най-популярните зони в Париж, която сега обаче беше почти безлюдна.

— Излизай! — наредиха ми с груб тон. Това бяха първите думи на английски, които чух от около час.

Бавно и внимателно се измъкнах от колата заедно с ядреното куфарче. Чувствах се странно замаян. Пежото веднага потегли.

Стоях съвсем неподвижен насред огромния площад пред Националния център на изкуствата и културата, наречен на името на бившия президент на страната Жорж Помпиду. Все още бях вързан с белезници към черното куфарче, което тежеше може би около двадесет и пет килограма.

Вероятно носех със себе си атомна бомба, равностойна онази, която през 1945 г. Хари Труман бе заповядал да хвърлят над Хирошима. Цялото ми тяло бе покрито със студена лепкава пот. Имах чувството, че сънувам и се наблюдавам отстрани. Възможно ли беше всичко да свърши така? Разбира се, че можеше. Вече всички залози бяха безсмислени, особено за това дали ще оцелея или не. Щяха ли да ме взривят? А ако не, щях ли да се разболея от лъчева болест?

Видях двама полицаи пред един от магазините на „Вирджиния Рекърдс“ и се запътих към тях. Обясних им припряно кой съм и ги помолих да телефонират веднага в кабинета на директора на националната полиция.

Разбира се, не казах на ченгетата какво се криеше в черното куфарче, но моментално го съобщих на шефа им, когато той най-после се свърза с мен по телефона.

— Заплахата реална ли е, доктор Крос? — поиска да узнае той. — Бомбата истинска ли е?

— Откъде бих могъл да го знам? Моля ви, действайте като при реална заплаха. Именно за това ме върнаха при вас.

Изпратете експертите си по взривове при мен. И то веднага! И стига с това разпитване по телефона! , идеше ми да се разкрещя.

След няколко минути докладваха, че е приключила евакуацията на цялото население в предградието Бобур, с изключение само на един дежурен местен състав на полицията и около дузината патрулиращи аварийни екипи от военната полиция, плюс неколцината експерти по обезопасяване на експлозиви от специалните служби. Оставаше ми поне надеждата, че те бяха достатъчно опитни, след като бяха обявени за най-добрите в цяла Франция.

Наредиха ми да седна на земята и аз се подчиних. Разбира се, с ядреното куфарче, към което бях привързан. Направих всичко, което ми заповядаха, защото просто нямах друг избор. Усещах как ми се повдигаше неудържимо, но щом седнах, малко ми поолекна. После първоначалното ми замайване започна да се разсейва.

Първо изпратиха при мен едно полицейско куче, специално обучено за надушване на експлозиви. Германската овчарка се приближи предпазливо до мен, сякаш куфарчето беше някакво куче — съперник.

Но когато разстоянието помежду ни се стопи, овчарката внезапно се вцепени. Замръзна намясто. Ниско, глухо ръмжене се разнесе от гърлото й, космите й настръхнаха. О, господи! , възкликнах наум.

Кучето продължи да ръмжи глухо и застрашително, докато се увери за наличието на радиоактивно съдържание, след което побърза да се върне обратно до своя водач. Много разумно от страна на овчарката. Отново останах сам. Никога през целия си живот не съм бил толкова изплашен, никога смъртта не е била толкова близо до мен. Мисълта, че всеки миг можех да бъда разкъсан на безброй части или буквално да се изпаря, не беше от най-приятните.

След пауза, която ми се стори цяла вечност, макар всъщност да бе само няколко минути, двама от техниците по обезвреждането на бомби, облечени в ужасно издути скафандри — като че ли щяха да кацат на Луната, — предпазливо запристъпяха към мен. Видях, че единият от тях носеше много едри клещи секачки за стоманени болтове. Бог да го благослови! Невероятната сцена приличаше на кадър от някакъв страховит научнофантастичен филм.