Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Пежото спря пред фасадата на една малка каменна селска къща. Двама въоръжени мъже веднага изскочиха през предната врата и се завтекоха, за да ни посрещнат. И двамата държаха дулата на автоматите си насочени към лицето ми.

— Влизайте вътре — нареди единият от тях. Имаше широка бяла брада, но бе почти толкова мускулест и висок, колкото и този, чернобрадия, дето ме пазеше по пътя дотук на задната седалка на пежото.

Очевидно той бе по-висшестоящ от този с черната брада, който побърза да ми се развика:

— Вътре! И по-бързо! Не чувате ли какво ви се говори, доктор Крос?

— Той е животно — рече ми белобрадият. — Не биваше да убива онази жена. Аз съм Вълка, доктор Крос. Радвам се, че най-после се срещнахме.

— Между другото не се опитвай да вършиш нещо героично. Защото тогава ще бъда принуден да те убия на място и да си потърся нов пратеник — предупреди ме той, докато ме водеше към къщата.

— Аз пратеник ли съм? За какво? — попитах.

Руснакът отклони въпроса ми, сякаш бе някаква досадна муха, кръжаща около главата му.

— Времето тече. Не си ли мислеше същото, докато беше с онази французойка, полицайката? Приятелите ви, французите, просто искат да те държат настрани. Не си ли съгласен с мен?

— Мина ми през ума — кимнах. В същото време не можех да повярвам, че този човек беше Вълка. Просто не го вярвах . Но кой бе тогава? И защо бях доведен тук?

— Разбира се, че си се досетил. Ти не си глупак — рече той.

Влязохме в една малка стая, тънеща в полумрак. Видях камина, но огънят в нея не беше запален. Стаята бе претрупана с масивни дървени мебели, купища стари списания, пожълтели вестници. Прозорците бяха с плътно затворени капаци, въздухът вътре бе застоял. Единствената светлина идваше от една самотна лампа.

— Защо съм тук? И защо сега се разкривате пред мен? — попитах накрая.

— Сядай — заповяда ми руснакът.

— Добре. Аз съм вашият пратеник — рекох и се отпуснах в най-близкия стол.

Той кимна:

— Да, пратеник. Много е важно всички да осъзнаят цялата сериозност на ситуацията. Това е вашият последен шанс.

— Вече го разбрахме.

Но едва го бях изрекъл, когато той се нахвърли върху мен и ме удари в челюстта.

Столът ми се прекатури назад. Аз полетях след него и се ударих в стената. Може би за няколко секунди съм изгубил съзнание, но веднага двама от останалите мъже в стаята ме довлякоха пред руснака. Главата ме болеше ужасно, виеше ми се свят, в устата си усетих вкуса на кръвта.

— Искам още отсега да сме напълно наясно за това — продължи той. Имаше такъв вид, сякаш да ме халоса в лицето с все сила, за него беше просто една пауза в речта му, задължителна за красноречието му. — Ти си само един пратеник. Никой от глупавите ти шефове още не е осъзнал цялата сериозност на положението. Както май и няма да го проумеете, реално да го повярвате, че всички ще измрете. Нито ще схванете какво означава това до момента, в който наистина се сбъдне… Като онази глупава жена днес в Париж. Мислиш ли, че тя бе осъзнала нещо, преди летящият куршум да пробие дупка в мозъка й? Този път откупът трябва да бъде платен, доктор Крос. До последния цент. За всичките четири града. И затворниците трябва да бъдат освободени.

— А защо са ви тези затворници? — запитах го аз.

Той отново ме удари, но този път не се строполих на пода. После се обърна и напусна стаята.

— Защото аз го казвам! — изкрещя той от прага.

Но скоро се върна отново, понесъл един тежък черен куфар. Седна на пода точно срещу мен.

— Това е тъмната страна на луната — рече той. После отвори капака на куфара, за да ми позволи да надникна вътре. — В момента виждаш така нареченото тактическо ядрено оръжие. Или казано по-просто: „ядрено куфарче“. Способно е да причини адска експлозия. За разлика от конвенционалните бойни глави това тук може да се задейства на произволен терен. Лесно се укрива, лесно се транспортира. Няма главоболия, няма суетня. Разбира се, сигурно си виждал снимки от Хирошима. Всеки ги е виждал.

— Какво общо има тук Хирошима?

— Това ядрено куфарче притежава приблизително същата опустошителна взривна мощ. Ние, от бившия Съветски съюз, сме новите членове в този толкова труднодостъпен „ядрен клуб“. Да, ние сме новите членове.

Усетих как кръвта ми започна да се смразява. Наистина това бе прочутото ядрено куфарче!

— Това ли е съобщението, което искате да предам по-нагоре по йерархията?

— Другите такива куфарчета вече са разпратени по местоназначенията им. Но за да докажа добрата си воля, ще ти позволя да отнесеш това със себе си. Нека вашите хора го поразгледат. Само че не забравяй да ги предупредиш да действат по-бързо. Много бързо! Е, сега вече може би разбираш — за мен ти си само едно дребно насекомо, едно нищожество. Вземи това ядрено куфарче, смятай го за подарък, ала после да не кажете, че не съм ви предупредил. А сега, върви. Побързай , доктор Крос.