Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Но не и прекалено предпазливо! — възразих аз.

— Ние тук правим всичко по-различно от вас, американците. Моля те, опитай се да го разбереш, ако можеш.

Кимнах в знак на съгласие, но бързо допълних:

— Етиен, не мисля, че ще се доберем до високопоставените. Вълка не работи по този начин. При него всеки играч си знае перфектно ролята, но нищо повече не му е известно.

Детективът ме погледна недоверчиво в очите и отрони:

— Ще предам думите ти.

И с това сложи край на разговора ни.

Обаче аз силно се усъмних дали наистина ще го стори. Една идея ме завладя и бе изключително трудно да я пропъдя. Аз бях съвсем сам тук. Бях противният американец.

Накрая, в два сутринта, се върнах обратно в хотелската си стая. В шест и половина вече бях на крак. Нямаше почивка за добрите и презрени момчета. Но нали Вълка не искаше да си почиваме, а да бъдем напрегнати и изплашени, за да започнем да допускаме грешка след грешка.

За да се освежа, реших да отида пеша до полицейската префектура, но нито за миг не успях да престана да мисля за извратения и болен мозък, планирал всичко това. Но защо бе толкова извратен? Предполагаше се, че навремето Вълка е бил агент на КГБ, а чак след това е пристигнал в Америка и се е превърнал в могъща фигура от подземния свят на Червената мафия. Прекарал е известно време в Англия и тук, във Франция. Беше достатъчно умен, така че да не знаем истинската му самоличност. И определено не разполагахме с достатъчно сведения, за да му изградим цялостен психологичен профил.

Вълка очевидно се възприемаше за голям играч. Но защо му бе притрябвало да се ангажира с ислямските терористични групировки? Освен ако още от самото начало не е бил замесен във връзки с Ал Кайда? Дали бе реална тази възможност? Ако отговорът на този въпрос се окажеше положителен, то това поне за мен звучеше дяволски опасно. Защото беше направо абсурдно. Но нали в наши дни се случваха толкова много неща, които само до вчера ни се струваха напълно невероятни.

В този миг с крайчеца на окото си улових някакъв силен проблясък.

Внезапно зърнах един мотоциклет в сребристо и черно да връхлита върху мен на тротоара! Сърцето ми се сви. С един скок се озовах на булеварда. Размахах ръце настрани, за да не изгубя равновесие, докато криволичех рязко ту наляво, ту надясно, стараейки се да избегна сблъсъка с преследващия ме мотор.

Тогава обаче ми направи впечатление странният факт, че никой от пешеходците около мен не изглеждаше обезпокоен. Лека усмивка се появи на лицето ми. Припомних си как Етиен ми бе споменал, че подобни мощни свръхмодерни мотоциклети напоследък били много популярни в цял Париж и че рокерите ги яхали тъй безгрижно, все едно карали мотопеди. А понякога за забавление се впускали в устремни обиколки из тесните странични улички.

Мотористът, облечен в син блейзър и панталони в цвят каки, за щастие се оказа парижки бизнесмен, а не наемен убиец. Профуча покрай мен без окото му да трепне. Наистина ли губех тренинга си? Ала това бе напълно разбираемо. Кой не би го изгубил при цялото това напрежение?

В осем и четиридесет и пет същата сутрин влязох в стаята, пълна с най-важните шефове на френската полиция и армията. Намирахме се в сградата на Министерството на вътрешните работи, наричана „Отел Бово“.

Обзавеждането беше странна смесица от скъпи на вид мебели в стиловете, които са господствали през осемнадесети век, и съвсем нови и още по-скъпи мебели, продукт на модерните технологии. Обстановката тук бе съвсем различна от това, което се виждаше на мониторите, показващи гледки от улиците и площадите на Лондон, Париж, Тел Авив и Вашингтон: предимно празни тротоари и улични платна, само тук-там се мяркаха тежковъоръжени военни патрули и още повече полицейски отряди.

Оставаха ни само тридесет и три часа до началото на Страшния съд, който ни бе обещан от Вълка.

Ние сме във война , казах си аз, обявена ни от един луд.

Обясниха ми, че спокойно мога да говоря на английски пред насъбралите се, но за да ме разберат по-лесно, предпочитали да изговарям думите по-бавно и с по-ясно произношение. Може би се опасяваха да не започна да използвам уличния американски сленг, който никой в тази стая не би могъл да разбере.

— Името ми е Крос. Доктор Алекс Крос. Аз съм съдебен психолог — започнах. — Доскоро работех като детектив от отдел „Убийства“ към полицията във Вашингтон, но сега съм агент от ФБР. Преди по-малко от година се занимавах с един случай, който ме принуди да се заема с изследване на особеностите на Червената мафия в Съединените щати. Казано по-конкретно, разучавах ходовете на един бивш агент на КГБ, известен само с прозвището Вълка. Именно за него ще поговорим сега.