Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

След вечерята се поразходих още малко, като си мислех само за Вълка и за Томас Уиър: Вълка бе убил Уиър с някаква цел. Имаше причина и за да избере Париж за своя мишена. Защо? И дали зад цялата история с мостовете не се криеше отговорът на загадката? Дали те нямаха някакво символично значение за него? И каква би могла да е тази символика?

Тъжно и странно беше да бродя из Париж, знаейки, че всеки миг може да се случи нещо ужасно. Бях изпратен, за да открия някакъв начин да го спра, но честно казано никой тук не знаеше откъде да започне. Никой нямаше ни най-малка идея какво представлява Вълка, нито къде би могъл да се укрива. Руснакът бе живял тук преди единадесет години. Нещо лошо се бе случило тогава. Но какво?

Тази част на Париж беше великолепно устроена, с просторни булеварди и широки тротоари, със също толкова широки пресечки между добре поддържаните внушителни каменни сгради. По двете посоки на булевардите се точеха безкрайни върволици от коли, чиито фарове се виждаха надалеч по протежението на уличните платна. Нима хората вече напускаха Париж? Но апокалипсисът щеше да настъпи, когато най-малко го очаквахме. Този мрачен край сега ми изглеждаше почти неизбежен. И този път нямаше да е само един мост…

Ето как ни бе насадил той. Вече се бе сдобил с пълен контрол над нас. А ние по някакъв начин трябваше да обърнем играта.

Когато се прибрах в хотела, се обадих на хлапетата. В Мериленд беше шест вечерта. Леля им Тиа приготвяше вечеря, а децата се оплакваха, че били прекалено заети, за да й помагат. Джени вдигна телефона:

— Bon soir, Monsieur Cross 18 18 Добър вечер, мосю Крос. — Б.пр. .

Да не бе станала медиум? , помислих си аз.

Само след секунда Джени вече ме обсипа с куп въпроси. Междувременно Деймън също се добра до втората слушалка. И двамата се редуваха да ме разпитват. Мисля, че децата просто искаха да се отърсят от напрежението, сковаващо както мен, така и тях самите.

Дали съм посетил вече катедралата „Нотр Дам дьо Пари“? Срещнал ли съм някъде гърбавия Квазимодо? Видял ли съм прочутите водоливници с причудливите озъбени хищни муцуни?

— Днес нямах време да изкача кулите, за да разглеждам прочутите чудовища. Тук съм само по работа, а не като турист — обясних им аз.

— Знаем това, тате — каза Джени. — Но само се опитвахме да те поразвеселим, защото ужасно ни липсваш.

— Липсваш ни, татенце — намеси се и Деймън.

— Je t’aime 19 19 Обичам те (фр.). — Б.пр. — изрече Джени.

Минути по-късно отново бях сам в хотелска стая, в един град, над който бе надвиснала смъртоносна заплаха.

— Je t’aime aussi 20 20 И аз те обичам (фр.). — Б.пр. .

Часовникът неумолимо тиктакаше… При това все по-силно. Или туй просто бяха зачестилите удари на сърцето ми, готово всеки миг да се пръсне?

Рано на следващата сутрин домакините ми бяха уредили среща с определения от тях мой партньор. Името му беше Етиен Марто — детектив от националното управление на френската полиция. Той се оказа дребен, но енергичен и компетентен, склонен към сътрудничество. Само че не можех да се отърся от чувството, че бе прикрепен към мен не толкова, за да ми помага, колкото за да ме следи какво точно върша. Всичко беше тъй объркано и непоследователно, че ми идеше да се разкрещя.

Късно следобед позвъних в кабинета на Рон Бърнс и поисках да ми позволят да се върна у дома. Обаче отказаха да изпълнят молбата ми. Тони Удс въобще не си направи труда да предаде искането ми на директора. Вместо това само ми припомни, че по всяка вероятност Томас Уиър и Вълка са се срещали в Париж.

— Не съм го забравил, Тони! — троснато му отвърнах аз и прекъснах връзката.

И така, бях принуден да се заема с онова безкрайно ровене из архивите на френската национална полиция и техните специални служби, търсейки записи и други данни, които биха могли да ме насочат към евентуална връзка между Томас Уиър и дори ЦРУ, от една страна, и Вълка или неговите бивши шефове, сътрудници и помощници, от друга. За бога, дори се опитвах да се отърся от всякакви предубеждения за ислямските терористи!

Честно казано, детектив Марто много не ми помагаше, но процесът на разследване и без това беше толкова бавен, че на французина често му се налагаше да си дава почивка за поредното кафе с цигара. Така доникъде нямаше да стигнем. Обзе ме чувството, че вместо да допринеса с нещо за разплитането на тази толкова усложнена ситуация, само си губех времето. Освен това ме нападна ужасно главоболие.