Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Иля Фролов поклати глава и вдигна ръце в знак на протест:

— Не, не мога да понасям нито шума, нито скоростта!

— Настоявам — прекъсна го Вълка. Той посегна към вратата откъм седалката на пътника в двуместния автомобил, която с лекота се повдигна нагоре като крило на птица. — Хайде, влизай, няма да те ухапе. Вечно ще помниш тази езда.

Иля се засмя престорено, но после се закашля.

— Тъкмо от това се страхувам.

— След като свършим, ще си поговорим за следващите стъпки. Вече сме много близо до получаването на нашите парички. Враговете ни отслабват с всеки изминал ден. Освен това имам план. Ще бъдеш много богат човек, Иля.

Вълка се настани зад волана, който в този специален модел беше от дясната страна. Завъртя ключа. Сигналните лампи по арматурното табло моментално светнаха. Мощният двигател изрева и се разтресе. Вълка не сваляше очи от лицето на Иля, което още повече пребледня. И весело се засмя, защото по свой, странен начин обичаше Иля Фролов.

— Сега сме седнали точно върху двигателя. Така че скоро тук ще стане доста горещо, може би около петдесет и пет градуса. Ето защо сме облекли „охлаждащи костюми“. Освен това ще бъде доста шумно. Сложи си каската, последна предпазна мярка!

И тогава потеглиха!

Ето, за това си заслужаваше да се живее! Вълка обожаваше възбудата от бясното шофиране. Обожаваше насладата, която можеха да му доставят само тези листови модели, най-мощни в целия свят. При такава бясна скорост той трябваше изцяло да се съсредоточи върху управлението на колата. Нищо друго нямаше значение, забравяше за останалото, докато летеше по изпитателното трасе. Всичко в тази безумна надпревара с времето бе неразривно свързано с мощността на двигателя: шумът — понеже в този свръхскоростен модел нямаше никакви средства за потискането му; вибрациите — защото окачването на двигателя съзнателно не бе направено така, че да поема прекалено много вибрации, за да може колата по-бързо да променя посоката на движение; ускорението — пораждащо сила, която на някои завои достигаше до триста килограма.

Господи, каква великолепна машина — толкова съвършена, — който я бе сътворил, беше гений!

Все още сме останали малко на този свят , каза си Вълка. Не бива да го забравям.

Най-после той намали скоростта и насочи този толкова мощен модел извън очертанията на трасето. Изскочи навън, смъкна шлема си, разтърси косата си и изкрещя към небето:

— Беше прекрасно! Боже мой, какво преживяване. Много по-добро от секса! Яздил съм и жени, и коли. Но най-силно предпочитам състезателните коли! — Погледна към Иля Фролов и видя, че приятелят му все още бе блед като платно, целият треперещ от страх. Бедният Иля…

— Съжалявам, друже — меко заговори Вълка. — Опасявам се, че няма да имаш смелост за следващата надпревара. Освен това ти знаеш какво се случи в Париж.

Застреля приятеля си, още докато бяха там, на състезателната писта. После просто продължи нататък, без да поглежда назад. Никога не се бе интересувал от мъртвите.

През същия следобед Вълка посети една селска къща, разположена на около петдесет километра от изпитателното автомобилно трасе. Пристигна пръв и се разположи в кухнята, но не дръпна пердетата и я остави тъмна като гробница. Беше заповядал на Артур Никитин да дойде сам и той се подчини. Никитин беше бивш сътрудник на КГБ и винаги се проявяваше като дисциплиниран войник и лоялен съдружник. Работеше с Иля Фролов — предимно като търговец на оръжие.

Вълка чу шума от пристигането на Артур откъм задните стъпала.

— Не светвай — предупреди го той. — Просто влез.

Артур Никитин отвори вратата и пристъпи вътре. Беше висок, едър руснак, с гъста бяла брада, смътно напомнящ за руските мечки. Физически по нищо не приличаше на Вълка, който го покани:

— Ето ти стол. Заповядай, бъди мой гост.

Никитин се подчини. Не личеше да се страхува.

Всъщност той не се боеше дори от смъртта.

— В миналото ти ми свърши много полезна работа. Това ще бъде последната ни съвместна дейност. Ще спечелиш достатъчно, за да се оттеглиш от играта и да си живееш живота. Как ти се струва?

— Отлично. Ще сторя каквото поискаш.

— За мен Париж винаги е бил много специален град — продължи Вълка. — В друг един живот прекарах в него две години. А ето че сега отново съм тук. Това обаче не е някакво случайно съвпадение, Артур. Сега се нуждая от помощта ти. Нещо повече, нуждая се от твоята лоялност. Мога ли да разчитам на теб?