Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Но тогава ми се случи нещо странно. Докато вървях по Бродуей, имах чувството, че някой ме следи. Не мислех, че е параноя. Опитах се да видя кой върви зад мен, но или той бе много предпазлив, или аз не се оказах достатъчно обучен в тези шпионски игри. Може би все пак щях да се справя по-добре, ако вместо в Лондон си бях у дома, във Вашингтон. Но тук бе доста трудно да забележа кой или какво не си беше на мястото.

Отбих се в Ню Скотланд Ярд, но там нямаше никакви вест от Вълка. Липсваха и произшествия в градовете, белязани от него за мишени. Но не беше ли всичко това само едно измамно затишие пред буря?

Около час по-късно, докато се разхождах към Уайтхол, след като отминах резиденцията на британския премиер на Даунинг стрийт 10 и поех към Трафалгар Скуеър, а после завих обратно, ободрен от дългото ходене, аз отново имах същото неприятно чувство — сякаш някой ме наблюдаваше. Дебнеше всяка моя крачка…

Щом се озовах пак в стаята си, веднага се обадих на децата в къщата на леля им Тиа. После си поговорих и с Нана, която за щастие този път се оказа у дома ни на Пета улица.

— Всичко тук е толкова странно спокойно — пошегува се тя. — Но нямам нищо против къщата отново да се изпълни с глъч. Толкова ми липсвате!

— И ти ми липсваш, Нана — отвърнах аз.

После съм се унесъл в непробуден сън, така, както си бях с дрехите. И се събудих едва когато телефонът иззвъня. Въобще не си бях направил труда да дръпна завесите, затова в стаята ми още цареше мрак.

— Алекс Крос — казах аз в слушалката на телефона.

— Пак съм аз, Мартин. Обаждам ти се, докато пътувам с колата си от дома. Той иска от нас да отидем до сградата на парламента, за да се срещнем с него на страничната алея пред входа за външни лица. Да мина ли да те взема от хотела?

— Не, по-бързо ще стане, ако тръгна пеша. Ще се срещнем там.

Среща пред парламента в толкова ранен час? Не ми звучеше на добре.

Пет минути по-късно отново бях навън, забързан по Виктория стрийт. Насочих се към Уестминстърското абатство. Сигурен бях, че този път отмъщението на Вълка ще напомня на сцена от ада. А ако всичките четири града, белязани от него като потенциални мишени, бъдат изравнени със земята? Но в този момент трудно би могло да се намери нещо, което да ме изненада.

— Здравей, Алекс. Радвам се, че се срещаме тук.

Един мъж излезе изпод сенките. Не бях забелязал, че се укрива там, може би защото бях прекалено унесен в собствените си мисли. Или пък бях проявил известна безгрижност?

Той пристъпи още напред и тогава видях пистолета в ръката му, насочен право към сърцето ми.

— Остана ми да довърша още едно нещо тук. Да те убия. Искам сам да видиш как ще се случи. Просто така. Да знаеш само откога очаквам този съкровен миг. А кой знае, може би и ти?

Този, който говореше, беше Джефри Шейфър. Беше дързък и самоуверен, явно смяташе, че изцяло владее ситуацията. Може би точно заради това не се замислих нито за миг какво трябваше да направя. Хвърлих се върху него, очаквайки да проехти оглушителен изстрел.

И наистина проехтя. Само че не ме улучи или поне така си помислих. Куршумът се бе отклонил някъде настрани, но това сега нямаше значение. Блъснах Шейфър с все сила в каменната стена на сградата зад гърба му. Видях болката и изненадата в очите му, а това се оказа тъкмо онзи окуражаващ импулс, от който тъй отчаяно се нуждаех. Пистолетът се изплъзна от ръката му и полетя нанякъде точно в разгара на схватката.

Халосах го яко малко над колана. Не разбрах дали съм го уцелил в стомаха или в слънчевия сплит. Ударът ми обаче беше съкрушителен. Или поне се надявах да е такъв. Шейфър простена и тогава се уверих, че добре съм го наредил. Но исках да му причиня много повече болка, да го убия още там, на улицата! Затова се заех с черепа на гадното копеле — с все сила го цапардосах в дясното слепоочие с един мощен прав. А после с лявата си ръка едва не му строших челюстта. Сигурно го болеше ужасно, но дори и сега не искаше да се признае за победен.

— Само толкова ли можеш, Крос? Е то ти тогава нещо за теб… — озъби се той и сви очи в болезнена гримаса.

Внезапно измъкна сгъваем нож и аз започнах да отстъпвам встрани. Но тогава осъзнах, че беше ранен и че надали друг път щях да имам по-добър шанс да си разчистя сметките с него. Отново го ударих, този път му счупих носа. Ала той все още не се предаваше. Замахна ожесточено с ножа, поряза ръката ми и чак тогава осъзнах колко съм побеснял!

Успях да напипам пистолета си и го измъкнах от кобура, закрепен отзад на колана ми.