Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Това ли е всичко? — попитах аз накрая. — Четири обречени града? И откуп от няколко милиарда? И освобождаването на неколцина убийци?

Бърнс поклати глава.

— Не, това не е всичко. Този път той осведоми пресата. В целия свят ще настъпи паника. Но най-вече в четирите града: Лондон, Париж, Тел Авив и тук, във Вашингтон. Той вече играе пред публика.

В неделя сутринта, след закуската с Нана, потеглих за Париж. Рон Бърнс ме искаше във Франция.

Изтощен и потиснат, аз спах през по-голямата част от презокеанския полет. Но щом се събудих, се заех с четенето на сведенията, измъкнати от архивите на ЦРУ, за агент на КГБ, който преди единадесет години е живял в Париж и може би е работил с Томас Уиър. Предполагаше се, че именно този агент беше Вълка. И нещо се бе случило. Грешка ? Очевидно доста голяма.

Не бях сигурен какъв прием би трябвало да очаквам от французите, особено имайки предвид последните събития в общуването между Франция и Съединените щати, но когато пристигнах в Париж, нещата потръгнаха съвсем гладко. Всъщност се оказа, че техният команден център в столицата работеше доста по-добре в сравнение с подобните центрове, на които се бях нагледал във Вашингтон и Лондон. Причината веднага ми се изясни.

Инфраструктурата в Париж изглеждаше доста по-опростена от нашата, което невероятно облекчаваше цялата организация в дейността на френските колеги. Или както ми обясни един от техните началници: „Тук е много по-лесно да се работи, понеже досието, което ти потрябва, можеш да го намериш в съседната стая или най-много в някоя от стаите в дъното на коридора“.

Първо ме отведоха на едно кратко встъпително съвещание, което после прерасна в работна среща на по-високо ниво. Един генерал в армейска униформа се обърна към мен още с влизането си в заседателната зала, заговаряйки на доста приличен английски:

— Доктор Крос, ако искате да бъда напълно откровен с вас, съм длъжен да призная, че ние не изключваме вероятността всичките тези насилия да са част от някакъв план за джихад, или казано другояче — ислямски терористични атаки. Моля ви, повярвайте ми, че те са достатъчно хитри и дотолкова лицемерни, че да измислят нещо така странно като легендата за Вълка. Това между другото обяснява и неговото искане за освобождаването на онези заложници, не е ли така? — Не отвърнах нищо. Пък и как бих могъл. Ал Кайда да стои зад всичко, дори зад Вълка? В това ли вярваха французите? Затова ли бях тук? — Както сам знаете, нашите две страни не споделят едно и също виждане относно перспективите за връзките между ислямските терористични мрежи и настоящата ситуация в Близкия изток. Ние вярваме, че така нареченият джихад всъщност не е война срещу западните ценности, а по-скоро е комплексна реакция срещу онези лидери в мюсюлманските нации, които не одобряват радикалния ислям.

— При все това четирите главни цели на радикалния ислям са Съединените американски щати, Израел, Франция и Великобритания — обадих се аз от стола си. — А кои са сегашните мишени на този, който нарича себе си Вълка? Вашингтон, Тел Авив, Париж и Лондон.

— Моля ви само да се опитате да разсъждавате без предразсъдъци по тази тема. Освен това вие би трябвало да сте наясно, че бивши офицери от КГБ са били въвличани в акциите за подпомагане на Саддам Хюсеин в Ирак и са придобивали значително влияние в тази арабска страна. Или както вече ви предложих, постарайте се да мислите без предубеждения.

Кимнах в знак на съгласие:

— Винаги съм се стараел да мисля така. Но съм длъжен да ви уверя, че все още не съм получил доказателства, че зад тази заплаха се крият някакви ислямски терористи. И преди съм имал работа с Вълка. Повярвайте ми, той не е прегърнал ценностите на исляма. Вълка не вярва в никаква религия.

Същата нощ вечерях сам в Париж. Всъщност реших да се поразходя навън, просто така, за да добия от първа ръка представа за ситуацията в града. Навсякъде се виждаха тежковъоръжени войници и екипи от френската жандармерия. По улиците патрулираха джипове и танкове. Нямаше много пешеходци, а всички парижани ми се сториха с много угрижени физиономии.

За вечеря избрах един от малкото работещи в квартала ресторанти — „Лез’Оливад“ на авеню дьо Сепор. Заведението и клиентелата бяха съвсем обикновени, което бе тъкмо това, от което в момента се нуждаех, като се имаше предвид всеобщото объркване и потиснатата атмосфера. Да не говорим за това, че Париж общо взето създаваше впечатление за обсаден град.