Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

След което прекъсна връзката. Огледа хората си.

— Е, какво? Одобрявате ли или не? Знаете ли колко пари изкарах току-що за всички вас?

Вкупом започнаха да му ръкопляскат, отвред се посипаха поздрави.

Вълка ги остави да се нарадват на успеха през останалите часове от следобеда. Едва понасяше престорените им хвалебствия. Както и настойчивите им молби, едва прикрити под формата на делови предложения. Но тъй като го чакаха спешни ангажименти в Ню Йорк, той ги остави да се възхищават на къщата и на морския пейзаж, докато очакваха нежните създания.

— Дамите скоро ще са тук — обеща им той. — Манекенки и кралици на красотата от цял Ню Йорк. Казват, че били най-прелестните котенца в целия свят. Така че ще можете добре да се позабавлявате.

Всичко това , отново си каза той, се плаща с моите пари, с моята пот, с моя ум!

Настани се зад волана на своя лотос и пое направо по прекия път — по скоростната магистрала, прекосяваща Лонг Айланд. Стискаше здраво любимата си черна гумена топка, но накрая я остави на дясната седалка. Отново посегна към мобилния си телефон. Натисна няколко бутона. Кодът бе предаден по честотата на безжичната връзка. Някъде далеч се затвори една електрическа верига. А тя моментално възпламени съответния детонатор.

Макар вече да се бе отдалечил на значително разстояние, той успя да чуе грохота от страхотната експлозия, вдигнала масивната къща във въздуха. Повече не се нуждаеше от тях. Всъщност от никого нямаше нужда.

Замочит! Взривът бе пречупил всичките кости в техните ненужни, безполезни тела.

Отплата. Отмъщение.

Колко красиво звучи.

Докато още бях в Лондон, се получи съобщението за удължаването на крайния срок с още четиридесет и осем часа. За нас това бе огромно облекчение, макар да бе само временно. Но час по-късно узнахме и за мощната експлозия, разтърсила Лонг Айланд. Докладваха ни също, че сред руините на къщата били открити труповете на няколко от босовете на Червената мафия. Какво означаваше това? Дали Вълка отново бе нанесъл удар, само че този път срещу своите хора?

Нямаше какво да правя след продължителните срещи и заседания в Ню Скотланд Ярд. Затова късно същата вечер, към десет часа, реших да се срещна с една приятелка, която работеше в Интерпол. Бяхме се уговорили да се видим в един изискан лондонски ресторант, известен като клуб „Канела“. Намираше се в сградата, в която навремето се е помещавала Уестминстърската библиотека.

Срещата с нея ми помогна да преодолея умората от полета, от часовата разлика и от дългия и досаден първи работен ден в Ню Скотланд Ярд. Освен това винаги съм очаквал с нетърпение да се видя със Санди Грийнбърг, която вероятно беше най-интелигентната от всички полицейски следователи, с които досега съм работил. Можеше пък да й хрумне някаква нова идея за разкриването на Вълка. Или пък на Невестулката. Във всеки случай надали някой в бранша ни познаваше по-добре от нея подземния свят в Европа.

Като Санди я знаеха само най-близките й приятели, официално беше Сондра. Аз, за щастие, се ползвах от привилегията да се числя към тези нейни близки. Бе висока, привлекателна, винаги се обличаше изискано, а освен това бе много забавна и остроумна. Още щом се видяхме, тя ме прегърна сърдечно и ме разцелува по бузите.

— Това ли е единственият възможен повод, за да се видим, Алекс? Само когато възникне някаква ужасяваща заплаха от международен мащаб ли? Къде останаха топлината и близостта между добрите стари приятели?

— Много ще се радвам, ако винаги когато пристигаш във Вашингтон, ми се обаждаш, за да се срещнем там — казах й аз, когато се освободих от прегръдката й. — Впрочем наистина изглеждаш великолепно.

— Наистина ли? — усмихна ми се Санди. — Хайде, да вървим, имаме запазена маса в дъното на ресторанта. Ужасно ми липсваше. Господи, колко се радвам да те видя отново. Самият ти също изглеждаш чудесно, въпреки всичките тези ужасии, в които си се забъркал напоследък. Иначе как я караш, когато не си на работа?

Менюто за вечерята се оказа смесица от индийска и европейска кухня, което не може да се случи в Щатите или поне във Вашингтон и околностите му. Санди и аз си поговорихме почти цял час по случая, който ме занимаваше. Но когато ни поднесоха кафето, се поотпуснахме и превключихме на обикновените житейски теми. Направи ми впечатление златният й пръстен.

— Много е красив.

— Подарък ми е от Катерина — отвърна тя.