Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Лелята се наведе и притисна момичетата към гърдите си. Задържа ги така, макар че те все пак не спряха да плачат, ала сега хленченето им бе по-поносимо.

— Джуди, сега ме слушай внимателно — изрече Шейфър, докато се преместваше зад нея, за да притисне дулото на беретата си към тила й. — Макар много да ми се иска, не съм дошъл тук да те изчукам и после да ти пръсна черепа. Всъщност имам едно съобщение за теб, което ти трябва да предадеш по телефона на министъра на вътрешните работи. По някаква странна ирония на съдбата твоя мизерен, иначе никому ненужен, живот сега е придобил реално значение. Можеш ли да го повярваш? Защото аз — не.

Леля Джуди изглеждаше безкрайно объркана. Но това бе нейното естествено състояние според Шейфър.

— Че как мога да сторя това? — едва смогна да избъбри тя през тракащите си зъби. Цялото й лице бе обляно в сълзи.

— Ами просто се обади в шибаната полиция! — кресна той. — А сега млъквай и слушай! Ще им кажеш, че съм се отбил тук да ви видя и че съм ви предупредил: никой вече не може да бъде сигурен за живота си. Нито полицаите, нито техните семейства! Можем да нахълтаме в домовете им, така както аз днес се появих в твоята къща.

За да се подсигури, че тя наистина го е разбрала, Шейфър повтори съобщението си още два пъти. После вниманието му отново се насочи към Триша и Ерика, които обаче го интересуваха колкото и онези смешни порцеланови кукли от лавицата над камината. Вече сам не помнеше кога бе намразил тези глупави порцеланови лиготии, които някога принадлежаха на жена му. И на които тя обръщаше внимание сякаш бяха живи същества.

— А как е Робърт? — попита той близначките, ала не получи отговор. Но какво ставаше тук? Момичетата явно вече бяха усвоили до съвършенство сконфузения поглед на майка си и на тяхната скапана, разциврена леля. Нито дума не се отрони от устите им. — Робърт е вашият брат ! — изкрещя Шейфър и момичетата отново ревнаха с пълен глас. — Как е той? Как е синът ми? Кажете ми нещо за вашия брат! Да не би да са му пораснали две глави? Кажете ми нещо, каквото и да е то!

— Той е добре — промълви плахо Триша и лепна една глуповата усмивка на лицето си.

— Да, добре е той — повтори Ерика като папагал и изкопира усмивката на сестра си.

— Добре бил, така ли? Е, тогава всичко с наред — промърмори Шейфър, обзет от пълно презрение към тези две невзрачни клонингчета на проклетата им майка. С изненада бе установил, че Робърт му липсваше. Навремето малко сбърканият му син определено го бе забавлявал. — Е, добре, хайде, дайте сега една целувка на баща ви — заповяда им той накрая. — Аз съм вашият татко, нещастни създания — добави той на сбогуване. — Казвам ви го, в случай че сте го забравили.

Момичетата обаче не го целунаха. На Шейфър не му оставаше друго, освен да напусне противната къща. Пътьом забърса с един замах порцелановите кукли от лавицата над камината, които се пръснаха на парчета по пода.

— В памет на ваш’та майка! — провикна се той от вратата.

Най-често срещаното оплакване сред войниците, служили в Ирак, бе, че всичко около тях им се струва абсурдно и напълно безсмислено. Сега и аз разбрах болката им.

Крайният срок бе минал и в момента живеехме назаем. Или поне на мен така ми изглеждаше ситуацията. Докато пътувах за Лондон заедно с още двама агенти от Международната секция за борба с тероризма, се чувствах тъй, сякаш от дни не си бях поемал дъх.

Джефри Шейфър беше в Англия. Но най-налудничавото в цялата картина беше, че той искаше да узнаем, че сега е там. Или пък беше някой друг…

Полетът до летището Хийтроу приключи малко преди шест часа сутринта. Оттам се отправих към хотела, разположен недалеч от Виктория стрийт, където ме очакваше стая, запазена на мое име. Спах непробудно докъм десет. След кратка почивка поех към Ню Скотланд Ярд, който се намираше зад ъгъла на една от близките улици — Бродуей. Вълнуващо бе усещането да бъда толкова близо до Бъкингамския дворец, до Уестминстърското абатство, до величествената сграда на парламента.

При пристигането ми бях отведен в кабинета на един от директорите на Скотланд Ярд — Мартин Лодж. Той ме уведоми, при това подобаващо скромно, че сега оглавява специалния антитерористичен екип, наричан от англичаните SO-13. Представи ми се съвсем стегнато и лаконично, докато вървяхме към заседателната зала.

— Също като теб и аз произлизам от редиците на ченгетата. Единадесет години работих към лондонската полиция. Преди това се обучавах в Хейдън, после се издигнах до чин главен инспектор. Винаги съм предпочитал по-сложните разследвания. Може би затова ме преместиха в SO-13. Разбира се, взеха под внимание и факта, че владея няколко чужди езика.