Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Поне да имаше понички! — обади се един от агентите. — Къде се дяна любовта към ближния?

Обаче никой не се засмя на шегата му.

Бърнс се появи няколко минути след три и тридесет, както винаги — с черен костюм и вратовръзка. Само той сред присъстващите бе облечен толкова официално. Имах чувството, че директорът също нямаше никаква представа какво се случва.

— А си мислехте, че съм строг шеф? — обади се след няколко минути той, разчупвайки тягостната тишина. Най-после се разнесе смях. — Благодаря, че пристигнахте тук навреме — добави Бърнс.

Най-после Вълка ни позвъни — точно в три часа и четиридесет и три минути. Разбира се, и сега гласът бе грижливо филтриран. С типичните за него самодоволство и неприкрито презрение към всички останали, той заговори:

— Вероятно се чудите защо определих времето за този наш сеанс посред нощ? — Млъкна за миг и продължи: — Защото мога да си го позволя. Е, допада ли ви това, а? Защото мога да си го позволя. В случай че още не сте го разбрали, ще ви кажа, че никак не ми харесвате. Ама никак! Имам си причини, при това съвсем основателни, да мразя всичко, което Америка подкрепя. Така че може би всичко това е част от някакво мое отмъщение. Вероятно някога в миналото вие сте причинили зло на семейството ми? Е, това е част от пъзела. Отмъщението е сладка награда за мен. Но да се върнем в настоящето. Поправете ме, ако греша, но мисля, че ви инструктирах да не провеждате никакви разследвания относно моето местонахождение, да не се бъркате в делата ми. А вие какво направихте? Нахвърлихте се като глутница вълци върху онези шест беззащитни копелета в центъра на Манхатън, понеже ги заподозряхте, че работят за мен. И защо трябваше да се стига дотам? Онова нещастно девойче така се изплаши, че се метна през прозореца от третия етаж. Лично видях фаталния и полет! Предполагам, че сега си въобразявате — не се и съмнявам, че в момента точно това ви се върти в главите, — че ще спасите Ню Йорк, след като сте ликвидирали моите изпълнители там, в Манхатън. Е, джентълмени, познах ли и този път? О, да, замалко щях да забравя! Има също и един дребен, неуреден между нас въпрос за онзи краен срок, който вие не спазихте. Или си въобразявате, че съм забравил за срока? Е, не е така. Защото аз никога не забравям крайните срокове. Нито обидата от вашето неподчинение. А сега вижте на какво съм способен.

Точно в три и четиридесет сутринта, стриктно спазвайки получените инструкции, Невестулката зае предварително определената му позиция на една от пейките покрай брега на Ийст Ривър, по-точно между Сътън Плейс и Петдесет и седма улица. Предстоеше му да свърши една доста сериозна работа. Всичките затруднения около нея се уравновесяваха от две още по-сериозни предимства: бяха му платили купища пари; и той отново се бе озовал във вихъра на действието. Господи, аз наистина съм в центъра на лайната! , помисли си възторжено Невестулката и погледна надолу към мътното, забързано течение на Ийст Ривър.

Някакъв червен влекач с надпис „Братя Макалистър“ помагаше на един огромен контейнеровоз да напредва по маршрута си. Градът, който никога не спи, нали така? По дяволите, онези бариери там, на Първо и Второ авеню, току-що бяха спуснати. Преди малко той бе минал с колата си покрай някакъв медицински център за спешна помощ, който дори в този час през нощта бе отворен, за да приема нуждаещи се пациенти. Боже, какъв град! В каква побъркана страна се бе превърнала Америка…

Повечето нюйоркчани скоро щяха да бъдат събудени и след това щеше да им бъде ужасно трудно отново да заспят.

Защото щяха да леят горчиви сълзи или ядно да скърцат със зъби. Само след минута Вълка щеше да се погрижи за това.

Взрян в циферблата на часовника си, Шейфър следеше напрегнато изтичането на секундите до фиксирания миг — точно три часа и четиридесет и три минути. Същевременно държеше под око реката и особено моста „Куинсбъро“.

Десетки автомобили, сред които доста таксита и дори няколко камиона, се бяха устремили натам въпреки ранния час. Поне стотина коли прекосяваха моста точно сега. Бедните шибаняци!

В три и четиридесет и три Шейфър натисна един от предварително уговорените бутони на мобилния си телефон.

Това изпрати къса кодирана поредица от импулси до една малка антена, монтирана в подножието на отсрещния край на моста, откъм Манхатън.

Веригата се затвори…

Детонаторът се задейства…

Само след броени микросекунди едно послание, изпратено направо от ада, достигна до жителите на Ню Йорк, както и до останалия свят.