Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Едно символично послание.

Или още едно принудително събуждане.

Около подпорите на моста на Петдесет и девета улица избухна страхотен взрив. Връзките между стотиците стоманени елементи на масивната конструкция мигновено бяха поразени, при това — непоправимо. Старата метална ферма се разпука, внезапно превърнала се в крехка обвивка. Грамадните нитове изхвръкнаха от гнездата си и цопнаха в Ийст Ривър. Платната за автомобили се нагърчиха като хартия. Подпорите от усилен бетон се разчупиха.

Горното автомобилно платно се пропука, след което двете гигантски секции се стовариха като бомби върху долното, което също не издържа и се разкъса, при това в няколко участъка. Разтроши се на едри късове, изви се и се срути в реката.

Гроздове от автомобили се посипаха във водата. Един огромен камион за доставки, натоварен с камари от палети с тазсутрешните вестници от печатницата в Куинс, се плъзна назад по надигналата се секция от платното и накрая се прекатури в Ийст Ривър със страховит пирует. Последваха го още леки коли и камиони, стоварващи се с плясъци в реката като оловните тежести на рибарските въдици. Прекъснатите електрически кабели засъскаха и пръснаха хиляди синкави искри по цялата дължина на моста „Куинсбъро“. Повечето от автомобилите, доскоро пътуващи по моста, се сгромолясаха в реката и след броени секунди изчезнаха завинаги под нейните мътни води.

Неколцина отчаяни шофьори успяха да изскочат от колите си и се хвърлиха през усуканите от взрива перила на моста, за да намерят и те смъртта си на дъното на Ийст Ривър. Шейфър успя да чуе ужасяващите им предсмъртни крясъци, отекващи надалеч по течението на реката.

Веднага светнаха прозорците на всичките жилищни сгради на двата бряга. После започнаха да просветват синкавите екрани на телевизорите и компютрите, докато изплашените до припадък жители на Ню Йорк с трепет очакваха първите репортажи за бедствието, доскоро немислимо в техните представи. И изглеждащо напълно невероятно само допреди няколко години.

Свършил работата си, предвидена за тази нощ, Джефри Шейфър най-после се надигна от пейката на речния бряг и се запъти към квартирата си, за да се опита да поспи. Ако изобщо го оставеха да заспи… Поне толкова разбираше: нещата едва сега започваха. Предстоеше му пътуване до Лондон.

Лондонският мост , помисли си той. Всички мостове на света ще се разпаднат. А съвременното общество окончателно ще се пропука по шевовете, по всичките си шибани шевове. Този малоумник Вълка можеше и да е луд, но пък бе ненадминат, когато трябваше да се причини някому зло. Един блестящ, умопобъркан дявол!

Вълка намали до около сто и шестдесет километра в час скоростта, с която се носеше напред неговият мощен черен лотос, докато говореше по мобилния си телефон — единият от шестте апарата, които бе взел със себе си в колата. Пътуваше към Монтаук на океанския бряг в Лонг Айланд, но важни делови задачи изискаха неотложното му внимание дори и сега, в един след полунощ. На отсрещния край на линията чакаха американският президент, британският премиер и германският канцлер. Разговор между висшестоящи.

Какво по-велико от това?

— Този разговор не може да бъде проследен, затова не си губете времето с напразни опити. Техническите ми специалисти са по-добри от вашите хора — осведоми ги той още в началото. — А сега да започваме с това, което вълнува всички нас. Изминаха осем часа от крайния срок. И така?

— Нуждаем се от повече време — заговори британският премиер от името на групата световни лидери. Браво на него! Дали той беше истинският лидер от тримата? Каква изненада, досега Вълка го смяташе за послушен следовник на американците.

— Вие нямате представа… — започна американският президент, но моментално бе прекъснат от Вълка. Той се усмихна на себе си, опивайки се от демонстративното си пренебрежение към най-могъщата политическа фигура в целия свят.

— Стига! Не искам да слушам повече лъжи! — изкрещя Вълка в телефона.

— Трябва да чуете какво имаме да ви съобщим — намеси се германският канцлер. — Дайте ни възможност…

Вълка веднага прекъсна разговора. Запали пурата, която бе заслужил като победител, самодоволно изпусна две-три кълбета дим и накрая я изтръска в пепелника на арматурното табло. После възстанови връзката, използвайки втория клетъчен телефон.

Те още бяха там, очаквайки го отново да се свърже с тях. Всъщност той не подценяваше влиянието на тези изключително могъщи политически мъже, но какъв избор имаха те, освен да очакват повторното му обаждане?