Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

За негова огромна радост тази сутрин всичко стана според очакванията му — както и при предишните му посещения, — никаква охрана не го обезпокои. С двамата си помощници обходи платформата с долните опори на моста на Петдесет и девета улица, без някой да ги спре и да ги запита какво търсят под двете горни платна.

От по-голяма дистанция цялата тази изящна метална конструкция, боядисана със сребърна боя, с десетки орнаменти под формата на шпилове, придаваше на стария мост по-скоро деликатен вид. Но само при оглед по-отблизо се разкриваше истинската здравина на конструкцията — масивни опори, скрепени с нитове, дебели колкото човешка ръка.

Замисълът изглеждаше напълно налудничав, но щеше да свърши работа.

Понякога самият той не можеше да си обясни защо бе толкова злостно настроен срещу всичко наоколо. Откъде се взимаше този неудържим гняв в него, цялата тази неизчерпаема злъч и горчивина? По дяволите, та нали преди години, когато още служеше във флота, беше участвал в спасителни мисии за откриване на пилоти на свалени самолети, като онзи Скот О’Грейди в Босна. Е, това все още не означаваше, че Бил е някакъв герой. Той бе само един от милионите работещи за преуспяването на капиталистическата система. Правдиво заключение, което малко хора бяха склонни да приемат.

И докато продължаваше да обхожда носещата конструкция, Бил Капистран не можа да се въздържи и си затананика, отначало едва чуто, но после все по-отчетливо, добрата стара песен: „Готино, готино ми е“.

Обаче най-странното, най-озадачаващото тепърва предстоеше.

Срокът, поставен от Вълка, изтече, но нищо не се случи.

Нито той се обаждаше, нито пък последваха обещаните от него незабавни смъртоносно атаки. Нищо, абсолютно нищо. Тишина. Странна, загадъчна, ала същевременно невероятно плашеща…

Вълка бе единственият, който знаеше какво става сега. А може би освен него знаеха президентът на Съединените щати и още неколцина световни лидери. Плъзна слухът, че президентът, вицепрезидентът и цялото наше правителство вече са били тайно евакуирани от Вашингтон.

Ала подобно нещо не можеше да остане скрито, поне репортерите не биха могли да бъдат спрени. „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Ю Ес Тудей“, Си Ен Ен — всички те единодушно поддържаха версията, че някакви кошмарни заплахи са били отправени срещу най-големите градове в света. Обаче никой не знаеше със сигурност кои бяха тези градове или от кого бяха изречени заплахите. Но след толкова години, изпъстрени с тревожни очаквания, през които Агенцията за националната сигурност ни беше стряскала с предупреждения за най-различни терористични атаки, оцветени ту в жълто, ту в оранжево — само до червеното не се стигна, — никой вече не възприемаше на сериозно подобни сигнали.

Несигурността, войната на нерви явно също бяха част от плана на Вълка. През уикенда, започващ от 30 май, когато се честваше Денят на загиналите във войните, аз бях във Вашингтон. Бях заспал, когато ми позвъниха със спешното нареждане веднага да се явя в Хувър Билдинг.

Взрях се в часовника, примижавайки два-три пъти, колкото да фокусирам погледа си, и накрая видях, че бе едва три и петнадесет през нощта. Сега пък какво се бе случило? Дали Вълка не бе започнал с обещаните от него наказателни мерки? Ако бе така обаче, нямаше да ми съобщят за тях по телефона.

— Веднага тръгвам! — отвърнах аз, скочих от леглото и сърдито изругах. Взех си един бърз душ, първо с гореща, после със студена вода, сетне се избърсах надве-натри, навлякох дрехите и подкарах колата с пълна газ през Вашингтон, макар всичко още да се мержелееше пред очите ми. Знаех само, че след половин час Вълка ще се свърже с нас.

Такава бе ситуацията в три часа и тридесет минути в понеделник сутринта, след дългия уикенд, като на всичкото отгоре крайният срок на Вълка вече бе изтекъл. Той не само че ни контролираше изцяло, но просто се държеше с нас подчертано злорадо, дори садистично.

Когато най-после се добрах, задъхан, до антикризисния щаб на петия етаж, заварих там най-малко една дузина колеги, които вече ме бяха изпреварили. Разменихме си поздрави като стари приятели, събудили се току-що след бурна отпускарска нощ в някой мотел. През следващите две-три минути конферентната зала непрекъснато се изпълваше с нови и нови, не съвсем разсънили се агенти с още блуждаещи погледи. Май че никой не изглеждаше напълно буден. Край масата с чашите и линийките се оформи нестройна опашка, нетърпеливо очакваща най-после да донесат каните с току-що свареното горещо кафе. Всички изглеждаха безкрайно раздразнени, с опънати до скъсване нерви.