Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

По гърба ми полазиха ледени тръпки. За разлика от конвенционалните бойни глави тези ядрени куфарчета бяха предназначени за заличаването на цели градове от лицето на земята. Транспортирането и употребата им се улесняваха много от малките им размери, а на всичкото отгоре бяха изработени така опростено, че дори един прост пехотинец можеше да борави с тях.

Ахмед ми призна, че с Шейфър са се договорили за всички подробности, включително и за това как — с оглед на максималната безопасност — да пренесат тактическите ядрени устройства до Ню Йорк, Вашингтон, Лондон и Франкфурт.

— Питам за последен път: това означава ли, че Шейфър действително има достъп до подобни ядрени куфарчета?

Ахмед ел Масри само сви рамене.

— Ние сме едни скромни студенти или преподаватели. Защо ни е притрябвало да се занимаваме с преносимо атомно оръжие?

Едва тогава проумях какво се опитваше да постигне той: искаше да предпази не само себе си, но и хората си от по-нататъшно преследване.

— А защо една от вашите така наречени студентки се самоуби, скачайки през прозореца от третия етаж?

Очите на Ахмед ел Масри се присвиха болезнено.

— Тя се плашеше от всичко наоколо през цялото време след пристигането ни в Ню Йорк. Работата е там, че беше осиротяла. Родителите й са били убити по време на несправедливата война в Афганистан.

Бавно кимнах, преструвайки се, че го разбирам напълно и че това, което ми разказваше, постепенно ме изпълва със симпатии към него.

— Досега не си бил подвеждан под отговорност за престъпления, извършени в нашата страна. Ние следим групата ви от седмици единствено за да си изясним с какви хора поддържате връзки. Но как все пак полковник Джефри Шейфър се е сдобил с достъп до ядрено оръжие? — отново попитах аз. — Това е въпросът, чийто отговор на всяка цена трябва да узная. Важно е не само за нас, но и за всичките ваши хора тук. За вашите хора! Следите ли мисълта ми?

— Надявам се… Да не би да се опитвате да ми внушите, че ще бъдем депортирани, ако откажем да ви сътрудничим? Ще ни върнете ли по домовете ни? Дори и след като не сме извършили никакви реални престъпления във вашата държава? — попита Ахмед ел Масри. Той явно се опитваше да ме склони да сключим сделка.

Застанах зад него, преди да заговоря отново:

— Някои от вас ще подлежат на съдебно преследване заради доста сериозни престъпления, извършени в миналото. Казано по-конкретно: за убийства. А другите ще бъдат разпитани още веднъж, но по-подробно, след което ще бъдат депортирани в страната, от която са емигрирали в Щатите.

Той кимна разбиращо.

— Е, добре, тогава можем да продължим с разпита. Аз не останах с впечатлението, че господин Шейфър наистина притежава тактическо ядрено оръжие. Вие току-що споделихте с мен, че отдавна сте ни следили. Но може би той също е знаел за вашето следене? Всичко това има ли някакъв скрит смисъл за вас, затова ли ни устроихте тази засада? Аз лично не мога да претендирам, че разбирам цялата тази игра. Но ето такива мисли ми минават през главата, докато си седя тук и разговарям с вас.

За нещастие това, което той изрече, имаше смисъл. Поне в моите представи. Искрено се опасявах, че точно това се бе случило — някакъв капан, някакво изпробване. Нали точно по този маниер действаше Вълка?

— Как Шейфър е успял да се изплъзне оттук, при това напълно незабелязано, след като нашите хора са го засекли при влизането му? — попитах аз.

— Избата на тази къща е свързана чрез тунел със съседната сграда, онази откъм южната страна. Работата е там, че полковник Джефри Шейфър предварително знаеше това. Изглежда, е бил отлично осведомен за всичко, свързано с нас и нашето убежище.

Когато напуснах сградата, вече бе девет сутринта. Чувствах се адски изтощен, дотам, че бях способен да се тръшна насред алеята за автомобили и да заспя. Заподозрените скоро щяха да бъдат отведени оттук, но все още цялата зона бе отцепена, дори и тунелът „Холънд“, понеже се опасявахме, че именно той е бил главната мишена на заговорниците. И че най-внезапно би могъл да бъде взривен.

Ала дали всичко това не беше един тест, един капан?

Оказа се обаче, че загадките, на които се натъквах през този ден, още не бяха свършили.

Край сградата отвън се бе насъбрала тълпа, така че бях принуден с лакти да си пробивам път през нея. И точно в най-гъстата навалица чух как някой ме извика:

— Доктор Крос!

Кой бе този, който знаеше името ми тук, в този затънтен квартал на Ню Йорк?