Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Едно дребно хлапе със загоряло лице, облечено с червено яке, ми махна с ръка, за да го забележа в тълпата.

— Доктор Крос, ела тук! Доктор Алекс Крос! Трябва да ти предам нещо, човече.

Приближих се до момчето, което вероятно още не бе навършило дванадесет години, и се наведох, за да го чуя по-добре.

— Откъде знаеш името ми?

А то само поклати глава и предпазливо отстъпи крачка назад.

— Бяхте предупредени, човече — избъбри хлапето. — Бяхте предупредени от Вълка!

Веднага щом изрече тези думи, аз сграбчих с една ръка косата му, а с другата — якето му, и го вдигнах заплашително над земята.

Целият почервенял, в първите секунди слабичкият хлапак едва можа да си поеме дъх. После размаха крака във въздуха и отчаяно закрещя:

— Хей , за нищо не съм виновен. Само ми платиха да ти предам това съобщение. Мамка му, пусни ме! Един тип ми даде цяла стотачка. Аз съм само един пратеник, човече. Някакъв англичанин ми рече, че ти си бил доктор Алекс Крос.

Когато го пуснах, пратеникът ме изгледа изпод вежди:

— Само че хич не ми приличаш на лекар.

Вълка беше в Ню Йорк. Не можеше да пропусне момента на изтичането на крайния срок. Не и за всичките пари на този свят. Това се очертаваше да бъде адски приятно, твърде хубаво, за да не му се наслади.

Преговорите вече бяха навлезли в крайно разгорещена фаза. Президентът на Съединените щати, британският премиер, германският канцлер… Както можеше да се очаква, никой от Голямата тройка на върха не бе склонен към каквато и да било сделка с него, тъй като това би разкрило пред човечеството колко невероятно слаби бяха всъщност световните лидери. Повтаряха, че не може да се мисли за преговори с терористите , че ще се създаде прецедент . Следователно се нуждаеха от още натиск, от още стрес, от нещо по-убедително, преди да рухнат окончателно.

По дяволите, можеше да го направи! Нещо повече — дори щеше да се почувства истински щастлив, ако поизмъчи още малко тези глупаци. Цялата история бе напълно предсказуема. Поне за него.

Потегли на дълга разходка по източния бряг на Манхатън. Нещо като обичаен за него ритуал за поддържане на здравето. Не се съмняваше, че единствен той водеше убедително в тая игра на нерви. Можеха ли всичките правителства на този свят да си съперничат с него? Та нали той притежаваше всички предимства: никакви политици, никакви учени глави, никакви медии, бюрократи, закони или етични норми можеха да препречват пътя му. Кой тогава би могъл да го победи?

Върна се в един от своите апартаменти, каквито притежаваше из целия свят. Този беше великолепна мансарда, с изглед към Ийст Ривър. Оттам се обади по телефона. Докато стискаше леко черната гумена топка в дланта си, той поговори с висш агент в нюйоркската централа на ФБР. С една от най-високопоставените служителки в нея. С една американка.

Тя го осведоми за всичко, което Бюрото досега бе открило за него. Най-подробно му докладва за мерките, взети от ФБР за залавянето му, които обаче въобще не му направиха впечатление. Явно онези тъпоумни ченгета по-скоро имаха повече шансове да пипнат прочутия Осама Бин Ладен, отколкото него.

Накрая Вълка изкрещя в телефонната слушалка:

— И ти очакваш да ти плащам за целия този боклук? За да ми преповтаряш това, което отдавна ми е известно? Май ще е по-добре да те ликвидирам. — Но след две-три секунди руснакът внезапно се засмя. — Това, разбира се, беше само шега, приятелко. Ти ми донесе добри новини. Аз също имам новини за теб — много скоро в Ню Йорк ще стане сериозен инцидент. Затова само ще те посъветвам: стой настрани от мостовете! От всякакви мостове. Мостовете са много опасни места. Знам го от собствен опит.

Бил Капистран бе мъжът, избран за този план. Той винаги изпъкваше с опасното си поведение, което бе създавало безброй проблеми, грижи и главоболия на всичките му досегашни началници. Но съвсем скоро щеше да стане горд притежател на двеста и петдесет хилядарки в банковата си сметка на Каймановите острови. И всичко това щеше да заслужи просто като свърши тази… малко по-особена работа. Която беше напълно по силите му. Мога да го направя, никакви проблеми , рече си той.

Капистран беше двадесет и девет годишен, слабоват, но иначе жилав мъж, родом от градчето Роли в щата Северна Каролина. В продължение на една година бе играл в отбора на Северна Каролина по лакрос 12 12 Игра с топка, заимствана в Канада и САЩ от индианците, играе се с топка и стикове с мрежа в единия край за улавяне на топката. — Б.пр. , а после постъпи във флота. След тригодишната служба във военноморските сили на САЩ се уволни и си намери работа в една компания за търговия на едро във Вашингтон. Преди две седмици се срещна с един тип, когото познаваше от Вашингтон — името му бе Джефри Шейфър, — след което се съгласи да се заеме с най-сериозното дело в цялата си досегашна кариера. Работата си струваше. По-точно: струваше си да се потруди здравата за обещаните му двеста и петдесет хиляди долара.