Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Заех се и с третия пленник — единствената жена сред заподозрените. Всеки път, когато излизах от някоя от стаите, офицерите от ЦРУ ме питаха дали съм постигнал резултат. Разбира се, през цялото време въобще не си позволих да прилагам каквито и да било мъчения, но затова пък подлагах заподозрените на непрестанен натиск.

По време на тренировъчните занимания с разпити в академията на ФБР в Куонтико преподавателите ни упорито ни набиваха в главите трите основни принципа на всеки разпит: разумни доводи, въздействащи внушения, лаконични обобщения. Така че сега се стараех да прилагам точно това правило. Сипех разумни доводи като побеснял: „Ти явно си добър човек, Ахмед. Твоята вяра е истинската. Много бих искал да можех да вярвам така силно като теб“. После се заемах да раздавам въздействащи внушения : „Вината не е твоя. Ти още си само един невинен младеж. А правителството на Съединените щати наистина понякога може да действа като Сатаната. Така че от време на време и на мен ми минават мисли за това дали все пак не сме си заслужили Божието наказание“. А накрая се стараех да сипя пределно лаконични обобщения : „Досега поне ти не си извършвал реални престъпления тук, в Америка. Затова нашите либерални закони и хуманната ни правна система ще те закрилят“. И чак след цялата тази увертюра пристъпвах към деловите въпроси : „Хайде, разкажи ми всичко, което знаеш за онзи англичанин. Наясно сме, че името му е Джефри Шейфър, а прякорът му е Невестулката. Той е бил тук вчера. Разполагаме с видеозаписи, снимки, дори разговорите ви сме записали. Знаем, че е бил тук. Но къде е сега? Той е този, който всъщност ни е нужен“.

Неуморно, без минута отдих, повтарях и повтарях и пак повтарях въпросите си.

— Какво искаше англичанинът от теб? Той е истинският виновник, а не ти и приятелите ти. Ние отлично съзнаваме това. Ето, само ни дай малко сведения — и тогава ще бъдеш свободен да се прибереш у дома.

Накрая започвах да разпитвам за Вълка по същия начин.

Ала нищо не помагаше. С нито един от терористите нямах успех. Особено трудно се оказа с по-младите — те бяха най-твърдоглави. Бяха повече дисциплинирани и по-опитни, отколкото изглеждаше на пръв поглед. По-умни и по-силно мотивирани, отколкото очаквах. Но защо не? Нали все пак те вярваха в нещо.

Може би имаше какво да се научи от тях…

Следващият заподозрян, когото подбрах за разпит, беше по-възрастен от първите двама, с гъсти мустаци и бели, почти съвършени зъби. Общо взето първото ми впечатление от него беше по-добро. Освен това говореше сносно английски и дори ми призна с неприкрита гордост, че е следвал в Бъркли и Оксфорд.

— Биохимия и електроинженерство. Това изненадва ли ви?

Името му беше Ахмед ел Масри. Ала колкото и да бе симпатичен външно, вече бях проверил досието му и установих, че е регистриран като номер осми в списъка, съставен от Агенцията за националната сигурност, за най-издирваните лица от средите на терористите.

Единствено той проявяваше склонност да разговаря с мен за Джефри Шейфър.

— Да, англичанинът беше тук. Вие сте прав за това, че видеозаписите обикновено не лъжат. Той твърдеше, че е дошъл при нас, за да ни съобщи нещо много важно.

— И направи ли го?

Ахмед ел Масри се намръщи.

— Не, не съвсем. Може би защото го взехме за един от вашите агенти под прикритие.

— Но все пак защо е дошъл тук? — настоятелно запитах аз. — Защо сте се съгласили да се срещнете с него?

Ахмед ел Масри небрежно сви рамене при този мой въпрос.

— Просто така… От любопитство. Освен това той заяви, че имал достъп до тактически ядрени оръжия.

Аз трепнах, а сърцето ми заби неудържимо. Представих си кошмарната картина, ако бъде взривено някое ядрено устройство на територията на Ню Йорк например или пък във Вашингтон.

— Наистина ли разполагаше с подобни оръжия?

— Тъкмо заради това се съгласихме да разговаряме с него. Подозирахме, че имаше предвид миниатюрните и с много по-малка мощ от обикновените атомни заряди, всеки от които може да се побере само в едно куфарче. Никак не е лесно някой да се сдобие с тях, но все пак не е невъзможно. Както може би сам знаете, Съветският съюз ги създаде в епохата на Студената война. Никой не знае какъв е броят им, нито къде са скрити. През последните години руската мафия се опитваше да търгува с тях или поне така гласят слуховете. Аз всъщност не зная нищо по-конкретно за тези бомби. Виждате ли, пристигнах в тази страна, за да работя като преподавател и основната ми грижа бе да си търся работа.