Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Д-р Берген спря за миг и ни изгледа. На лицето му бе изписана голяма тревога, но се четеше също и съжаление за незавидната участ, която безмилостната съдба вероятно бе отсъдила на неговия град и обитателите му.

— Някои от вас може би вече са забелязали, че въобще не споменах думата „евакуация“. Това се дължи на обстоятелството, че не е възможно тя да се организира добре в огромен мегаполис като Лондон, освен ако не я започнем още сега. Но тъй като този психопат, който нарича себе си Вълка, ни е обещал незабавно да ни атакува, ние сме длъжни да се погрижим отсега за частичното евакуиране.

На присъстващите в залата бяха раздадени карти и други помощни материали за крупни аварийни инциденти. Стори ми се, че навред цареше песимистично, потиснато настроение.

Мартин Лодж се доближи към мен, докато бях свел глава над картите.

— Получихме съобщение от Вълка — прошепна той, снишавайки глас, за да не ни чуят околните. — Ще ти хареса. Заяви ни, че нашият план за аварийни ситуации много му допаднал. Освен това добави, че бил напълно съгласен с нас за това, че евакуацията на Лондон била отчаяна работа, един вид — губене на време…

В този миг някъде в сградата отекна страхотно мощна експлозия.

Когато най-после се добрах до партера, където бе избухнал взривът, застинах. Бях напълно вцепенен от невероятната гледка на всеобхватен хаос и пълно объркване. Световноизвестният знак на Ню Скотланд Ярд върху фасадата на доскоро внушителната сграда бе изцяло пометен от взривната вълна. А на мястото, където допреди минути се намираше алеята за автомобили, извеждаща към Бродуей, сега зееше една огромна грозна черна яма, от която още се виеше гъст сивкав дим. На отсрещния тротоар се гърчеха невероятно сплесканите останки от някакъв черен микробус.

Но въпреки кошмарната картина веднага бе взето решение да не се изоставя централата на Ню Скотланд Ярд. Трябваше да се запази присъствието на полицейското командване на държавата. Според мен това беше интелигентен ход. Или поне доста смел. Когато се върнах в антикризисния щаб, заварих сред царящия вътре полумрак най-малко десетина мъже и жени, вече заети с преглеждането на последните видеозаписи от контролните камери. Един от тях бе Мартин Лодж.

Настаних се на по-заден стол и започнах да следя кадрите на най-близкия до мен монитор. Но по едно време не издържах и сведох поглед към ръцете си, чието треперене така и не успях да овладея.

На откъса от видеозаписа се показваха тазсутрешни кадри от панорамата към Бродуей, на които, както бе обичайно, се виждаха ясно дежурните полицаи пред огромната внушителна сграда на Ню Скотланд Ярд. Но ето че дойде ред на кадрите, на които изневиделица се появи един черен ван. Микробусът напредваше с безумна скорост, при това в лентата за насрещното движение, надолу по Пакстън стрийт, точно срещу главния вход на Ню Скотланд Ярд. Неизвестният шофьор рязко изви волана и най-неочаквано профуча по Бродуей, за да се блъсне с все сила в масивната бариера пред главния вход. Почти моментално последва ужасна експлозия. На видеозаписа, прожектиран ни като ням филм от тридесетте години, не можеше да се чуе кошмарният тътен, но никак не бе трудно за смаяните зрители да си го представят. Цялата фасада се освети от лумналите пламъци. Чух как някой заговори от предната част на контролната зала. Думата бе взел Мартин Лодж:

— Нашият враг наистина е терорист, от най-умелите и жестоките. Иска да се примирим с мисълта, че пред него сме напълно безпомощни и уязвими. Мисля, че това бе поредното му послание към нас… Но най-интересното е, че тази сутрин не е убил никого — освен шофьора на този микробус. Може би все пак Вълка има сърце в гърдите си.

И тогава от дъното на залата се надигна друг глас:

— Той няма сърце. Той има само план.

Гласът, който едва разпознах, се оказа моят собствен.

До края на деня останах да работя в Скотланд Ярд, а нощта прекарах върху едно походно легло.

Събудих се някъде към три сутринта и отново се заех с работа. Вторият краен срок изтичаше в полунощ. Никой още не можеше да си представи дори какво ни очакваше тогава.

В седем сутринта вече се намирах в тясната каросерия на един полицейски микробус без отличителни знаци, който напредваше с максимално възможната скорост към Фелтам, недалеч от летището Хийтроу. Пътувах с Мартин Лодж и трима от неговите инспектори от лондонската полиция. В последните минути преди да потеглим бяхме получили разрешение да вземем оръжията си с нас.