Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

На няколко пъти обиколи квартала, като при всеки кръг я оглеждаше жадно, с неприкрита похот. Накрая намали ход тъкмо когато отново стигна до нея. Дребното чернокожо момиче демонстрираше своите прелести недалеч от входа на един моден нощен клуб. Беше облечено само със сребристо бюстие, къса поличка и обувки с дебели подметки.

А най-хубавото в цялата работа бе, че изпълняваше заповедите на Вълка: тази нощ трябваше да излезе на лов из Вашингтон. С други думи просто си вършеше работата.

Младото чернокожо момиче се изпъчи предизвикателно, когато той се наведе над предната седалка на колата, за да поговори с нея през спуснатия преден десен прозорец. Тя навярно си мислеше, че младите й щръкнали от хлада зърна контролираха ситуацията. Срещата отсега се очертава да е доста интересна , каза си той. Тази нощ Шейфър бе с перука, а освен това, като допълнителна предпазна мярка, бе оцветил лицето и ръцете си в черно. В съзнанието му прозвуча припевът на един стар рок: „Името на песента е точно това, което най-ми допада“.

— Истински ли са? — попита той, когато момичето се приведе още повече към него.

— Ами такива бяха поне последния път, когато ги проверих. А може би ще поискаш сам да се увериш? Искаш ли да ги пробваш? Може да се уреди един частен сеанс, само за теб, скъпи.

Шейфър се усмихна, развеселен, но продължи да следва правилата на уличната игра. Дори момичето да бе забелязало, че е намазал лицето си с черна боя, не го показа. Нищо не ни притеснява, нали? Е, ще видим дали е точно така , помисли си той. После я покани:

— Скачай вътре, ще се радвам да ги проверя. Но не само тях, а от гърдите до петите, както му е редът.

— Ще ти струва стотачка — обяви тарифата си тя и внезапно се отдръпна от колата. — Това устройва ли те?

Шейфър не скъпеше усмивките.

— Ако са истински, стотачка е добра цена за тях. Никакъв проблем няма да има.

Момичето отвори вратата и се намърда до него на седалката. Тогава той усети, че бе прекалила с парфюма.

— Ще ги провериш собственоръчно, скъпи. Малки са, но пък са толкова готини! Целите са твои.

Шейфър отново се засмя.

— Знаеш ли, много ми харесваш. Но запомни какво каза. Защото държа да си получа обещаното. Целите са мои.

Пак ме очакваше нощна смяна, затова се почувствах като че ли отново съм се завърнал в отдел „Убийства“. Освен това се озовах в познатия ми югоизточен квартал около Ню Джърси авеню, изпълнен предимно с бели дървени къщи, повечето от тях изоставени. Въпреки късния час около сцената на убийството вече се бе насъбрала тълпа, включително неколцина от местните бандити и невръстни хлапета с велосипеди.

Един мъж с ямайска шапка и сплъстена коса, застанал до жълтата полицейска лента, крещеше на ченгетата:

— Хей, чували ли сте таз музика? — Гласът му беше хрипкав, а общото впечатление, което създаваше, бе за някакъв смахнат. — Та харесва ли таз музика, а?

Сампсън ме пресрещна пред една от разнебитените къщи, за да ме съпроводи при влизането.

— Също като в добрите стари времена — поклати глава Джон. — Затова ли си дошъл, убиецо на дракони? Мъчи ли те носталгия по отминалите дни? Искаш да се върнеш в полицията на Вашингтон, а?

Кимнах и махнах с ръка наоколо.

— Да, всичко това наистина ми липсва. Кошмарните сцени на убийства посред нощ.

— Обзалагам се, че е така. На мен също биха ми липсвали.

Сградата, в която бе намерено тялото, беше обградена откъм фасадата, но за нас нямаше проблеми да влезем вътре. Просто защото въобще липсваше външна врата.

— Това е Алекс Крос — представи ме Сампсън на патрулния полицай, изпречил се пред зеещата врата. — Чувал ли си за него? Братко, това е самият Алекс Крос.

— Доктор Крос — козирува мъжът и се отдръпна, за да ни стори път да влезем.

— Отиде си — додаде Джон Сампсън, — но не е забравен.

След като влязохме вътре, сцената ми се стори до болка позната и тъжна. По коридорите заварихме купища боклуци, а вонята на развалена храна и урина беше непоносима. Може би вече бях отвикнал, защото повече от година не бях влизал в подобни убежища на плъхове и скитници.

Казаха ни, че тялото се намирало на най-горния етаж — третия, така че двамата със Сампсън поехме по стъпалата.

— Отвратителна дупка! — промърмори той.

— Да, знам. Припомних си очарованието им.

— Поне няма да е необходимо да се навираме в проклетия сутерен — добави Сампсън с все същия недоволен тон. — И така, защо си тук? Нещо не схващам твоята роля в това разследване.