Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Усмихнах се и отново отпих от бирата си.

— Нали е голяма работа любовта?

— Да, така си е. Някой ден трябва и ти да изпробваш късмета си.

— Е, за това отдавна съм готов — усмихнах се отново аз.

— Наистина ли? Аз пък все се съмнявам.

— Слушай, Джон, има нещо друго, за което ми се искаше да си поговорим.

— Е, мога да се досетя какво е то. Нещо за онези бомбардировки. Както и за последвалото убийство на Томас Уиър. Както и за завръщането на Шейфър в града. — Сампсън ме изгледа в очите. — И така, кое от всички?

— Поверително е, Джон. Те отправиха заплахи към Вашингтон. Всичко е адски сериозно. Бяхме предупредени, че ще последват атаки. Поискаха огромен откуп.

— Който не може да бъде изплатен ли? — попита Сампсън. — Нали Съединените щати не преговарят с терористи…

— Не зная нищо със сигурност по този въпрос. Дори се съмнявам дали въобще някой от шефовете е наясно, с изключение вероятно само на президента. Е, да, може да се каже, че съм вътре в играта, но само по периферията на терена. Както и да е, важното е, че сега и ти знаеш колкото и аз.

— И вече от мен се иска да постъпвам според тази ситуация?

— Да, така би трябвало. Но ми обещай, че с никого няма да споделиш наученото от мен. С никого, дори и с Били!

Сампсън ми стисна ръката.

— Няма да проговоря. И ти благодаря за доверието.

По пътя към дома късно тази нощ бях обзет от угризения и малко притеснен, че споделих тайната със Сампсън. Но чувствах, че нямам друг избор. Джон винаги е бил за мен като член на семейството ми. Освен това бях толкова преуморен и напрегнат заради това, че всички ние работехме по осемнадесет, дори двадесет часа в денонощието. Нищо чудно прекомерният стрес да ми е оказал въздействие. Зад сцената се крояха пъклени планове за атентати и опустошения, но никой, с когото досега бях разговарял, не знаеше нещо конкретно за това как ще реагираме на исканията за откуп. Нервите на всички бяха опънати до скъсване, включително и моите. Вече бяха изтекли двадесетина часа от поставения срок.

И други въпроси изгаряха мозъка ми. Дали наистина Шейфър бе този, който бе убил и обезобразил момичето, чийто труп открихме на Ню Джърси авеню? Почти бях сигурен, че е бил той. Сампсън също споделяше предположението ми. Но защо му е било необходимо това на този озверял убиец? И защо бе рискувал? Не се съмнявах обаче, че неслучайно тялото на младото момиче бе намерено само на две мили от квартала, в който живея.

Бе станало доста късно и исках да се отърва от тези мрачни размисли, да мисля за нещо друго, каквото и да е. Обаче не можех така лесно да изтрия от паметта си всичко, което току-що преживях. Подкарах старото си порше по пустите улици по-бързо, отколкото бе нужно, защото знаех, че така ще ми се наложи да се съсредоточа единствено върху шофирането. Ала за съжаление и това не ми помогна.

Завих в алеята пред къщата, изключих двигателя, но останах в колата още две-три минути. Исках да ми е бистра главата, преди да вляза вътре. Нали това бе едно от нещата, които не трябваше да пропускам. Искаше ми се да позвъня на Джамила — по Западното крайбрежие бе още само единадесет вечерта. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Припомних си кога за последен път се бях почувствал толкова зле: когато Невестулката бе устроил една от ужасяващите си кървави бани във Вашингтон. Само че този път всичко беше още по-зле.

Накрая влязох в къщата, минавайки покрай старото пиано, извадено на предната веранда. Хрумна ми да седна пред него и да изсвиря някакъв кратък блус или нещо от спектаклите на Бродуей. Защо пък не, макар и в два през нощта? И без това нямаше да мога да заспя…

Но в този момент телефонът в кухнята зазвъня и аз се втурнах към него. По дяволите, кой може да ме търси по това време? Сграбчих слушалката на апарата, закрепен към стената до хладилника.

— Ало, тук е Крос.

Не последва никакъв отговор и отсреща затвориха.

Ала само след секунди проклетият телефон иззвъня. Този път успях да докопам слушалката мигновено.

Но отново ми затвориха.

След това се разнесе звън още веднъж.

Грабнах телефона от поставката и го напъхах във фурната на Нана, за да се заглушава звъненето му.

Но тогава чух някакъв шум зад мен.

Моментално се извърнах.

Нана се бе изправила в коридора, с всичките си сто шестдесет и седем сантиметра, с всичките си деветдесет килограма. Кафявите й очи ме пронизваха като стрели.

— Какво не е наред, Алекс? Нещо притеснява ли те? — запита тя. — Това не е редно. Кой звъни толкова късно през нощта?