Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Отпуснах се на стола край кухненската маса и докато пиех чая, който Нана ми поднесе, й разказах всичко, за което имах право да споделям.

На следващия ден узнах, че са ме разпределили в екип с Мони Донъли, което бе добре дошло и за двама ни. Задачата, която ни възложиха, се свеждаше до събиране на информация за полковник Джефри Шейфър и за наемниците, използвани при атаките. Графикът за работа обаче беше необикновено сгъстен. Искаха от нас да се справим колкото можеше по-скоро.

Както винаги, Мони вече знаеше доста по този въпрос и не спираше да ми говори, докато търсеше в компютъра още информация по случая. А след като Мони започне да ти говори, почти невъзможно е да я накараш да млъкне. Но за сметка на това не знае умора, когато се заеме да издирва нужните за разследването факти.

— Повечето от наемниците или така наречените „военни хрътки“ са бивши войници от специалните части — Делта Форс, армейските рейнджъри, СЕАЛ, или тюлените, както ги наричат на жаргон. Или пък от САС, ако са англичани. Мнозина от тях действат напълно легално, Алекс, макар на границата на позволеното. Искам да кажа, че те не са задължени да се подчиняват на военните закони на САЩ. Формално погледнато би трябвало да спазват само законите на страната, в която служат, но повечето от тях пет пари не дават за местните закони, ако въобще може да се каже, че се съобразяват с каквото и да било.

— Но за сметка на това притежават значителни способности и именно това привлича към тях личности като Шейфър — казах аз. — Нали повечето наемници предпочитат да се ангажират с частни компании.

Мони кимна:

— Да, точно така — частни военни компании. Така могат да заработват до двадесет хиляди на месец. Такива доходи, средно статистически, си докарват трима от всеки четирима наемници. Някои от по-едрите частни военни компании притежават своя артилерия, танкове, а дори и реактивни изтребители. Можеш ли да го повярваш?

— Мога. Особено през тези дни съм склонен да вярвам на всичко. По дяволите, вече вярвам и в приказките за Кумчо Вълчо, по-скоро за Големия лош вълк.

Мони се извърна от екрана на компютъра и ме погледна. Досетих се, че сега ще ми изстреля една от своите знаменити „статистики“.

— Алекс, понастоящем Министерството на отбраната поддържа над три хиляди договора с базирани в Щатите частни военни компании. А тези договори се оценяват общо на повече от триста милиарда долара! Можеш ли да го осъзнаеш?

Погледнах я удивено:

— Е, тогава това поставя исканията на Вълка за откуп в съвсем друга светлина!

— Плащаме на терориста — кимна Мони, — после го залавяме.

— Не мисля точно така, но не съм съвсем против. Поне това би могло да бъде някакъв план за действие.

Мони отново се зае с компютъра си.

— Тук има нещо интересно за Невестулката. Работил е с организацията, наречена „Мейнфорс Интернешънъл“. Слушай какво открих за нея: имат офиси в Лондон, Вашингтон и Франкфурт.

Това съвпадение незабавно привлече вниманието ми.

— Три от градовете мишени. Какво още намери за „Мейнфорс Интернешънъл“?

— Почакай да проверя. Сред клиентите й фигурират финансови инвестиционни посредници, петролни компании и, разбира се, компании за добив и търговия с диаманти.

— Диаманти ли?

— Най-добрите приятели на наемниците. Шейфър е действал под псевдонима Тимъти Хийт. Това се е случило в Гвинея, където бил зает с „освобождаването на някои диамантени мини, завзети от народните маси“. По-късно Хийт-Шейфър бил арестуван в Гвинея по обвинение в подкуп на местните власти. Когато го задържали, открили в него няколко милиона паунда.

— И как се е отървал?

— Казват, че успял да избяга. Хм, липсват подробности за бягството му. Дори не е бил преследван. Странно.

— Това е едно от нещата, в които Невестулката наистина е много добър. Да се измъква дори от най-заплетените ситуации. Може би именно затова го е наел Вълка за новата си операция.

— Не — отрече Мони, обръщайки се към мен. После ме погледна в очите: — Вълка го е повикал, тъй като преди време Джефри Шейфър е успял да влезе под кожата ти. И защото си близък с директора на ФБР.

В два часа в същия следобед вече бях потеглил към кубинския залив Гуантанамо, или Гитмо, както го наричаха. Бях натоварен с персонална мисия от нашия директор, както и от президента на Съединените щати. Напоследък базата ни в Гуантанамо често се споменаваше в телевизионните новини по повод на повече от стотината задържани там терориста. Меко казано, интересното място се бе превърнало в историческо — за добро или за зло.