Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Кейла кимна разбиращо и се усмихна мило. После въздъхна шумно и се облегна на дивана.

— Съжалявам, ако съм прекалила. По-добре ти му разкажи, Нана.

— Тази седмица, всъщност през последните три-четири дни, се чувствах малко отпаднала. Но ти го знаеш, Алекс. Не е нещо сериозно. Ако Алекс младши беше при нас и трябваше да се грижа за него, щях наистина да се разтревожа.

— Аз обаче съм разтревожен — прекъснах я загрижено.

Кейла пак се усмихна и поклати глава.

— Добре. Както каза Нана, имах посещение тук наблизо и затова реших да я посетя, Алекс. Но само за да се видим и да си побъбрим. Измерих й кръвното налягане. Всичко изглежда в нормалните граници. Само че бих искала и да си направи още няколко изследвания на кръвта.

— Добре, ще си направя тези изследвания — съгласи се Нана. — Хайде сега да си поговорим за времето.

Погледнах недоволно и към двете жени. После попитах Кейла:

— Още ли работиш все така усилено?

— Виж кой се намери да ме упреква, че се преуморявам! — възрази ми тя, но сетне се усмихна сърдечно. Кейла притежаваше забележителен дух и още с влизането си бе способна да разведри атмосферата в стаята. — За съжаление имам доста работа във вашия квартал. Само не ме карай да ти изброявам колко от жителите на столицата не могат да си позволят да посещават кадърните лекари. Знаеш ли по колко часа някои от тях чакат в коридорите на клиниката „Сейнт Антъни“ или в другите болници в предградията?

Винаги съм харесвал Кейла, но ако трябва да бъда съвсем честен, дори малко ме плашеше. Защо ли? , питах се, докато разговаряхме. Забелязах, че е отслабнала — нищо чудно след цялото това търчане из квартала. Истината беше, че никога не е изглеждала толкова добре. Почувствах се засрамен, че го бях забелязал.

— Какво стърчиш като пън? — попита ме Нана. — Ела, седни тук при нас.

— Трябва да вървя — надигна се Кейла от дивана. — Стана късно, дори и за такива постоянни скитници като мен.

— Аз ли съм причината да се разтури купонът? — попитах виновно. Внезапно ме обзе желание да не позволя на Кейла да си тръгва. Исках да поговоря с някого за каквото и да било, само не и за Вълка и терористичните атаки, с които той ни заплашваше.

— Не, Алекс. И не би могъл. Но мен ме чакат още два адреса за посещения.

Погледнах часовника си и удивено възкликнах:

— Още две посещения в толкова късен час? Не мога да повярвам! Да не си се побъркала?

— Кой знае, може и да се окажеш прав — отвърна Кейла и сви рамене. — После целуна Нана с неподправена сърдечност. — А ти се грижи повече за себе си. И не забравяй за изследванията на кръвта.

— Поне с паметта съм добре.

Когато си замина, Нана ми каза:

— Кейла Коулс е наистина забележителна. И знаеш ли какво, мисля, че единствената причина да идва тук е, за да те види. Може да греша, но си оставам убедена, че е точно така.

— Защо тогава си тръгна веднага след като дойдох? — парирах надеждите й аз.

Нана се намръщи, но не се предаде.

— Защото стоиш като истукан, когато я завариш тук. Държиш се странно. А тя може да се окаже тъкмо подходящата за теб жена. Само не се опитвай да спориш с мен. Кейла те плаши, Алекс, а това може да е добър знак.

Замислих се за това, но не намерих подходящ отговор. Пък и денят беше доста тежък и мозъкът ми не работеше на пълни обороти.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре, Нана? — попитах аз.

— Алекс, аз съм вече на осемдесет и три. Колко добре бих могла да бъда? — въздъхна тя. После ме целуна по бузата и се отправи към спалнята си. — Но и ти самият също не ставаш по-млад — подхвърли закачливо тя, преди да напусне всекидневната.

Едно на нула за теб, Нана , помислих си.

Но не всички бързаха към леглата си тази вечер. В някои квартали нощният живот едва започваше.

Невестулката никога не бе съумявал да обуздава своите така наречени първични желания. Това понякога дори го плашеше, защото очевидно го правеше слаб и уязвим, но същевременно го импулсираше. Пред лицето на опасността адреналинът му рязко се покачваше. Дори повече от всичко друго му помагаше да се чувства по-жизнен. Когато излизаше на лов за хора, той забравяше за останалото и напълно губеше самоконтрол.

Шейфър познаваше отлично Вашингтон от предишната си служба в британското посолство. Способен бе да се ориентира не само в центъра и в изисканите квартали, но дори и в мизерните предградия, тъй като именно там издирваше жертвите си.

И така, тази нощ Невестулката бе излязъл на лов. Отново се чувстваше енергичен и щастлив. Животът му пак бе придобил смисъл. Сега караше черен „Форд Меркюри“. Зави откъм южната страна на Капитолия. По улиците се скитаха само няколко проститутки, понеже наскоро бе започнало да ръми и захладня. Една от тях успя да привлече вниманието му.