Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Според мен… Уиър е бил мишената. Не вярвам, че Вълка е допуснал грешка. Не и толкова голяма. Мисля, че излъга за това убийство.

— Ала защо? Има ли други мнения? — Бърнс огледа присъстващите в залата.

Никой не се обади, затова аз продължих:

— Ако Томас Уиър наистина е бил мишената, това е най-добрата улика, с която засега разполагаме. Какво може да е знаел Уиър, за да бъде такава значителна заплаха за Вълка? Няма да се изненадам, ако двамата са се познавали отнякъде, макар че не е изключено самият Уиър да не е подозирал за това. Така или иначе той е бил важна фигура върху шахматната дъска на Вълка. Но кога и къде са се пресекли пътищата на Томас Уиър и руснака? Това е въпросът, който трябва да си зададем.

— И да намерим отговора колкото се може по-бързо — заключи Бърнс. — Хайде да се залавяме за работа. Всички в Бюрото! И като казвам всички, наистина имам предвид точно това.

Мъжът, който от името на Вълка проведе последните телефонни обаждания, беше получил от него прецизни инструкции и ги спазваше съвсем точно. Трябваше да го видят във Вашингтон. Това бе неговото парче от пъзела.

Вълка трябваше да бъде засечен, което определено щеше да предизвика раздвижване…

Телефонните обаждания до главната квартира на ФБР и до още няколко абоната скоро щяха да бъдат проследени и да се установи, че следата води до хотел „Четирите сезона“ на Пенсилвания авеню. Това също бе част от последния вариант на плана на Вълка, а засега планът се изпълняваше почти безупречно.

И така, той прекоси най-спокойно фоайето на хотела и се постара да бъде забелязан от служителя на рецепцията, както и от двамата портиери на входа. Помагаше и това, че бе висок, рус, брадат и носеше дълго кашмирено палто. Всички детайли съвпадаха с дадените му нареждания съобразно плана.

След това той се поразходи лениво по Ем стрийт, като по пътя не пропускаше да проверява менютата, изложени по витрините на ресторантите, както и последните новости в модните магазини в Джорджтаун.

Досмеша го, като видя колко много полицаи и цивилни агенти от Фалън се устремиха от няколко посоки към хотела „Четирите сезона“. Накрая мъжът се качи в един бял шевролет комби, който го чакаше на ъгъла на Ем стрийт и Томас Джеферсън авеню. Колата потегли в посока на летището. Освен шофьора вътре имаше още един пътник. Той се бе настанил на задната седалка, точно зад мъжа, който бе провел онези телефонни обаждания от хотел „Четирите сезона“.

— Добре ли мина? — попита шофьорът, след като се отдалечиха на няколко мили от Ем стрийт и от настаналата там бъркотия.

Брадатият сви рамене.

— Разбира се. Вече разполагат с точното ми описание. Нещо, което да ги накара да продължат, малка надежда или както там обичат да го наричат. Направих това, което се искаше от мен.

— Отлично — обади се вторият пътник. После измъкна беретата си от вътрешния джоб и простреля блондина в дясното слепоочие. Онзи издъхна, преди още да бе чул изстрела.

Сега полицията и ФБР разполагаха с физическото описание на Вълка, обаче нито един жив човек в целия свят не съответстваше на него.

Този следобед ситуацията стана още по-интригуваща или по-скоро — още по-объркана. Според нашите специалисти по телекомуникациите Вълка ни се бе обадил от хотел „Четирите сезона“ във Вашингтон, дори бил забелязан там. Описанието, с което се сдобихме, бе разпратено из целия свят. Възможно беше този път да е допуснал грешка, но не ми се вярваше. Досега винаги се обаждаше от улични автомати, а този път използва телефон от хотела. Защо?

Останах изненадан, когато тази вечер се прибрах у дома малко преди девет и половина. Във всекидневната заварих д-р Кейла Коулс заедно с мама Нана. Двете се бяха разположили на дивана и си споделяха някакви тайни, с които освен тях само господ бе запознат. Аз обаче леко се разтревожих, че лекарката на Нана бе дошла толкова късно у дома.

— Всичко наред ли е? — попитах аз. — Какво става тук всъщност?

— Кейла имала посещение в квартала, а после решила да се отбие при мен — отвърна ми Нана. — Нали така, доктор Коулс? Доколкото знам, няма никакви проблеми. Освен че си пропусна вечерята.

— Ами всъщност — заговори Кейла — Нана напоследък пак се чувства леко отпаднала. Затова се отбих да я видя, но само като предпазна мярка.

— Хайде сега, Кейла, моля те, не преувеличавай. Не бива да се увличаме — скастри я Нана с характерния си маниер. — Аз съм добре, съвсем добре. Отпадналостта просто вече е част от живота ми.