Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Сега вече стана доста по-интересно.

Първо се разгоря дискусия за това дали не са замесени наши местни терористични групировки, като Националния алианс или Лигата на арийските нации 8 8 Неофашистка антисемитска организация, пропагандираща Четвъртия райх; седалище: Лексингтън, Южна Каролина; директор: Аугуст Крейс; радиостанция — „Властта — за бялата раса“, проповедник: пастор Джей Фабер. — Б.пр. . Обаче никой в действителност не вярваше тези глупаци да се окажат отговорни за нещо така грижливо планирано като случая, който ни бе събрал в тази конферентна зала. Следващата хипотеза касаеше версията за някое от радикалните ислямски движения, като Ал Кайда и Хизбула. На тези две групировки бяха посветени цели два часа от разгорещените дискусии. Те определено бяха сред заподозрените. Накрая Бърт Манинг получи официална задача да се заеме с разследването.

Лично на мен не ми бе възложена никаква задача, което ме накара да се попитам дали в скоро време нямаше да се чуя с директора Бърнс. Всъщност не изгарях от желание да се чувам с него точно за този конкретен случай. Не ми се искаше да напускам Вашингтон, а още по-малко да се връщам в Невада.

И тогава се случи нещо наистина неочаквано.

Всички пейджъри в конферентната зала зазвъняха едновременно!

За броени секунди всеки от заседаващите провери своя пейджър, включително и аз. Пак така мигновено събралите се тук най-високопоставени шефове от разузнаването, полицията и силите за борба с тероризма си представиха как на малките екрани се изписват терористични заплахи от всякакъв вид: от съобщения за оставени съмнителни пакети с експлозиви в нюйоркското метро до заплаха от заразяване на Лос Анджелис с антракс.

Изписаното на моя пейджър гласеше:

Две ракети земя-въздух са изчезнали от базата на САЩ в Къртланд, Албакърки, в Ню Мексико. Разследваме дали това е свързано по някакъв начин със ситуацията в Сънрайс Вали. Ще ви държим в течение.

„Праведните не знаят що е покой“, прочетох на плаката над автоматите за газирана вода край столовата. Тази сутрин в шест без десет бяхме привикани обратно в конферентната зала на петия етаж. Същият състав, както и предишния път. Някои от нас предполагаха, че отговорните за бомбардировката на Сънрайс Вали се бяха свързали с Бюрото. Но останалите си мислеха, че по-скоро са ни привикали заради кражбата на ракетите от военновъздушната база в Къртланд.

След няколко минути се появиха шестима агенти от ЦРУ. Всичките в официални костюми, стискащи по едно дипломатическо куфарче. Охо , започваше да става интересно! Последваха ги шестима от най-важните клечки от Агенцията за националната сигурност. Да, нещата определено загрубяваха…

— Сега наистина става интересно — прошепна ми затворнически Мони Донъли. — Защото едно е да си говорим празни приказки за сътрудничеството между нашите ведомства, но съвсем друго, когато от ЦРУ действително довтасат тук!

— Радвам се, че си в добро настроение — усмихнах й се аз.

А тя само сви рамене:

— Или както е казвал генерал Патън в навечерието на всяка битка: „Бог ще е с нас, защото аз толкова предано го обичам!“

Директорът Бърнс се появи на прага на залата точно в шест. Плътно по петите го следваха Томас Уиър, директорът на ЦРУ, и Стивън Боуен от Агенцията за националната сигурност. Тримата шефове изглеждаха крайно притеснени. Може би се дължеше само на факта, че бяха заедно. А това бе достатъчно да опъне нервите и на всички останали.

Двамата с Мони се спогледахме многозначително. Неколцина от агентите продължаваха да си говорят дори и когато директорското трио зае почетните три места. Това бе изпитаният метод на ветераните в професията да демонстрират пред началниците си, че вече са преживели всичко това. Но наистина ли бе така? Дали изобщо някой го бе преживял? Не мислех така.

— Мога ли да ви помоля за внимание? — започна директорът Бърнс и в залата незабавно се възцари тишина. Погледите на всички се приковаха върху него.

Бърнс все пак поизчака съвсем да утихнем и едва тогава продължи: — Искам веднага да започна с най-важното. Първият контакт във връзка с тази ситуация бе осъществен два дни преди бомбардирането на Сънрайс Вали. Първоначалното съобщение завършваше с думите: „Ние се надяваме никой да не пострада при това насилие“. Обаче с нищо не се уточняваше какво би могло да бъде то. Освен това получихме инструкции на никого да не споменаваме за този първи контакт. В противен случай бяхме заплашени с крайно сериозни последици, макар че си остана неизяснено какви точно биха били те.