Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

По-късно реших да проверя как е ситуацията у дома и позвъних на мама Нана. Тя не пропусна да ме обвини, че съм ял от нейния царевичен хляб. Аз обаче веднага натопих Деймън за това злодеяние, което я накара да се изкиска.

— Трябва да си отговорен за постъпките си! — не пропусна да ме скастри тя.

— О, добре, поемам цялата отговорност — отвърнах. — Признавам, че изядох царевичния хляб, при това с огромно удоволствие. Беше много вкусен.

Малко след като приключих с този разговор, ме повикаха за следващото заседание в конферентната зала за спешни случаи. Тони Удс от етажа на директорите свика по интеркома няколко агенти наведнъж:

— Имаме ново развитие на ситуацията — започна той с убийствено сериозен тон. — В Европа е настъпил истински ад! — Тони Удс спря за миг, но после продължи: — Имало още две бомбардировки, при това по-ужасни, само преди един час. И двете са в Западна Европа. — Едната е станала в северната част на Англия, в Нортъмбърланд, до Шотландия. Селото Мидълтаун, с живеещите там четиристотин души, вече е изличено от лицето на земята. — Удс отново многозначително замълча за миг. — Но този път населението не е било евакуирано. Не знаем защо. Загиналите са около стотина. Било е ужасна кървава баня. Цели семейства са били изтребени — мъже, жени, деца. От Скотланд Ярд вече получихме откъс от видеозаписа на катастрофата. Един местен полицай успял да заснеме случилото се от Чевиотс — верига от хълмове, недалеч от селото Мидълтаун Хил. Сега ще ви го пусна да го видите.

Настанихме се в креслата и изгледахме краткия филмов материал в пълна тишина. Всички бяхме като онемели. Накрая местният полицай заяви пред видеокамерата:

— Името ми е Робърт Уилсън. Израснал съм тук, в Мидълтаун Хил, което току-що бе унищожено. Имаше само една главна улица, край която се намираха две кръчми, два магазина и къщите на хора, които познавах от детинство. До селото се стигаше по моста, построен от железопътната компания „Роял Инджиниърс“. Сега обаче и от него нищо не е останало. Нито пък от кръчмата в нашия квартал. Докато стоях тук и гледах това страховито опустошение, внезапно си припомних, че съм християнин. Но сега вече съм изгубил надеждата в спасението на нашия свят.

След като извади видеокасетата, Тони Удс ни осведоми и за втората бомбардировка в Германия. Той ни обясни, че оттам още не са изпратили видеозапис.

— Опустошението в Любек не е така ужасяващо, но също е много сериозно. Една група студенти от местния университет очевидно са оказали някаква съпротива, защото единадесет от тях били убити. Любек се намира в най-северната германска провинция Шлезвиг-Холщайн, край границата с Дания. Селскостопански район е, доста изолиран. За тези две бомбардировки не сме получавали предварителни предупреждения от Вълка. Знаем само, че насилието ескалира.

Какво следваше сега? И кога щеше да се случи?

Напрежението през следващия принудително наложен период на изчакване се оказа непоносимо. Някакъв психопат взривяваше села и градчета, без да ни обяснява защо го върши. Нищо не ни гарантираше, че тези безумни атаки няма да продължат и да станат още по-зловещи.

През цялото това време се стараех да се съсредоточа изцяло върху детайлното изследване на Невестулката, като четях и препрочитах всичко в дебелото му досие. И въпреки нежеланието си виждах лицето му, чувах гласа му. Така ми се искаше да можех да смажа тази физиономия, да унищожа този глас. Прелистих внимателно бележките, останали от психотерапевтичните му сеанси, докато е живял във Вашингтон. Елизабет Касади не само е била негов психиатър, но и любовница.

Бележките, меко казано, бяха доста стряскащи. Особено ако се имаше предвид характерът на техните взаимоотношения и развитието им във времето. Същевременно записките й доказваха колко е грешала тя в преценката си за Шейфър. Докато ги четях, непрекъснато нанасях свои коментари върху тях.

Първа среща:

Мъж на средна възраст, самоуверен, описва себе си с типични началнически комплекси, като например: „Срещам трудности в работата си, особено когато се налага да се съсредоточавам върху моите проекти“. Относно работата си заяви, че била свързана с „класифицирана информация“. Според признанията му неговите колеги го упреквали, че се държал „странно“. Пациентът уточни, че бил женен, при това баща на три деца — две момичета и едно момче; твърди, че бил „щастлив“ в дома си и в компанията на съпругата си.