Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Президентът отначало не искаше да повярва, но двамата европейски държавници единодушно го увериха, че разузнавателните им служби в нито една от страните им не са се добрали до нещо по-конкретно, което да подсказва кой всъщност бе Вълка и къде би могъл да се укрива. След това тримата обсъдиха останалите спорни въпроси.

— Ето че накрая все пак се споразумяхме за нещо — заяви канцлерът на Германия.

— Всички ние сме наясно, че той действително съществува и се укрива някъде, обаче никой няма ни най-бегла представа къде точно е убежището му — съгласи се британският премиер. — Според нас той е бивш кадър на КГБ. Предполагаме също, че още не е навършил петдесет. Всъщност за него знаем единствено, че е много умен. Което наистина е влудяващо.

Всички се съгласиха с този засега единствен неоспорим факт, а накрая се разбраха за още нещо: нямаше да има никакви преговори с терориста.

Вълка трябваше да бъде проследен и заловен, независимо по какъв начин, след това на всяка цена — ликвидиран.

За Вълка всички големи градове отдавна се бяха превърнали в еднообразни, отблъскващи и нуждаещи се от пълно прочистване сборища, тъй като капитализмът и мултинационалният бизнес бяха приплъзнали пипалата си навред, а по петите им ги следваше заразата на престъпността. Нощем Вълка често бродеше сред някой от най-големите световни центрове. Нямаше значение в кой точно, тъй като руснакът се чувстваше еднакво неудобно във всичките подобни мегаполиси.

Тази вечер се намираше във Вашингтон, зает с обмислянето на следващите си ходове.

Нито един човек на планетата не го разбираше. По принцип никой никого не бе в състояние да разбере докрай, всеки би се съгласил с това заключение. Обаче абсолютно никой не би могъл да проумее необичайната степен на параноята, изгаряща сърцето на Вълка вече от толкова много години. Особено мъчително бе за него пребиваването в Париж — усещаше го като физическо страдание, като отрова, проникнала в цялата му кръвоносна система. Подозираше, че тъкмо това бе неговата ахилесова пета. И цялата тази параноя, както и увереността, че е застрашен от ненавременна смърт, го тласкаха да се отдава на страстта си — да играе пламенно играта, да печели на всяка цена или поне никога да не допуска загуба.

В такова настроение Вълка бродеше из улиците на центъра на Вашингтон, докато планираше нови и нови убийства. Сам. Винаги сам, стискайки начесто черната гумена топка в дланта си. Едва ли бе талисман за късмет, но по някаква странна ирония на съдбата именно тя бе ключът към всичко, свързано с него. Малката черна гумена топка, скрита в дланта му.

Време е да мислиш, да планираш, да действаш , повтаряше си той. Нито за миг не се съмняваше, че правителствата няма да се вслушат в неговите искания. Но те не можеха да си позволят покорно да преклонят глави пред него. Поне не засега. Или не толкова лесно. Следователно се нуждаеха от още един урок. А може би не само от един…

И така, късно през нощта пое към дома на директора на ФБР — Бърнс, намиращ се в едно от предградията на Вашингтон.

Колко хубаво си живееше там този Бърнс със семейството си! Вълка определено бе длъжен да признае това. Привлекателно изглеждащ, добре поддържан дом, просторен като къщите в някое ранчо — достатъчно скромен, но в същото време олицетворяващ американската мечта. На алеята отпред бе паркиран син седан „Форд Меркюри“. Покрай рамката за велосипеди бяха подредени три колела. Отзад се виждаше баскетболен кош с грижливо очертан яркобял квадрат върху дъската зад коша, изработена от стъклопласт.

Трябваше ли това семейство да загине? Доста проста задача за изпълнение. Дори приятна в известен смисъл. И си заслужаваше труда.

Но дали това беше най-ефектният урок?

Вълка не бе сигурен, затова най-вероятният отговор бе: НЕ.

А и сега трябваше да обмисли как да порази една друга мишена.

Да задоволи омразата си.

Какво би могло да бъде по-приятно от това?

Отмъщението е блюдо, което е най-добре да се консумира студено , каза си Вълка, докато отново и отново стискаше черната гумена топка в дланта си.

Добре дошли в царството на бюрокрацията, каквото представляваха федералното управление и неговият твърде странен начин за справяне с проблемите. Повтарях си това всеки път, щом прекрачвах прага на Хувър Билдинг. Тази констатация никога не е била дотолкова вярна, както през последните дни.