Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

И може би най-неочаквано бяхме на една крачка пред него, вместо да изоставаме с две, както винаги досега?

С това дойде краят на моя тъй дълъг работен ден или по-скоро — на моята работна нощ. Поне се надявах, че засега съм приключил.

Много рано на следващата сутрин Невестулката, настанен в черна сгъваема инвалидна количка, си проправяше път сред гъстата и шумна тълпа на Юниън Стейшън. Беше в отлично настроение. Обичаше да побеждава, а сега побеждаваше с всеки завой и с всеки оборот на колелата.

Джефри Шейфър имаше превъзходни връзки сред военните във Вашингтон, заради което се оказа изключително ценен за замислената операция. Притежаваше полезни контакти също и в Лондон — един от градовете мишени. Но най-важното за Невестулката бе, че отново е в играта, а той обичаше да се чувства значим.

Освен това отдавна жадуваше да нарани колкото можеше повече хора в САЩ, защото презираше американците до дъното на душата си. Вълка му бе предоставил великолепна възможност да им причини тук и сега реални щети. Това си бе едно истинско замочит — трошене на кости на мащабен жив обект. Масово убийство.

Наскоро Шейфър бе скъсил косата си и я бе пребоядисал черна. Е, не можеше лесно да прикрие истинската си височина — метър и осемдесет и седем, — но затова пък бе измислил нещо по-добро, макар че всъщност го бе заимствал от един свой стар познат: на светло, през деня, той се движеше из Вашингтон в инвалидна количка. Беше от доста усъвършенстван модел, който лесно се побираше в багажника на неговия сааб комби. Ако случайно го забележеха — както и стана в действителност, — то затова си имаше съвсем други причини.

В шест и двадесет същата сутрин Шейфър се срещна с лицето за свръзка в чакалнята на Юниън Стейшън. Двамата се бяха наредили на опашката пред автоматите за напитки и закуски, като Шейфър беше зад него. Поведоха на пръв поглед напълно безобиден разговор:

— Те са се поразмърдали — заяви мъжът, който работеше като помощник на един високопоставен шеф във ФБР. — Никой не обърна внимание на предупрежденията да не се предприема разследване. Вече започнаха да следят градовете мишени. Разбира се, търсят и теб. За това отговаря Алекс Крос.

— От тях не би могло да се очаква да измислят нещо друго — отвърна Шейфър и пусна кривата си усмивка. Не беше изненадан от наблюдението. Вълка го бе предвидил. Както и самият той. Шейфър търпеливо изчака реда си на опашката и си взе от автомата кафе с мляко. После натисна бутона и инвалидната количка се затъркаля към редицата от телефонни автомати, подредени край гишетата за билети за влаковете. Докато говореше по телефона, продължаваше да отпива от кафето.

— Имам за теб една много доходна, макар и мръсна работа. Заплащането е твърде щедро — каза той на жената, която се обади от другия край на линията. — Петдесет хиляди долара, при това за нещо, което ще ти отнеме само около един час.

— Е, щом е така, готова съм да поема и най-мръсната работа — отвърна жената, която заслужаваше да бъде призната за един от най-добрите снайперисти в целия свят.

Срещата с „подизпълнителя“ се осъществи малко преди пладне във вътрешния двор на сектора за хранителни стоки към търговския център „Тайсънс Корнър“. Полковник Джефри Шейфър се срещна с капитан Никол Уилямс край малката маса в кафенето на двора, разположено точно срещу щанда за хамбургери „Бъргър Кинг“.

Поръчаха си хамбургери и минерална вода, но никой не посегна към това, което Шейфър наричаше „мазнотиите, с които тъпите янки си задръстват стомасите“.

— Хубава количка имаш — подкачи го капитан Никол Уилямс и се усмихна. — Даже ти отива.

— Всички средства са позволени, Ники — усмихна й се той на свой ред. — Познаваш ме достатъчно добре. Ако работата го изисква, съм готов на всичко.

— Да, познавам те, полковник. Между другото искам да ти благодаря, че си се сетил за мен.

— Преди да ми благодариш, изчакай да чуеш каква работа ще искам да ми свършиш.

— Нали тъкмо за това съм тук. За да те изслушам.

Всъщност Шейфър вече беше леко разконцентриран, понеже бе обзет от тревожни подозрения защо Ники Уилямс си бе позволила да се запусне толкова много от времето на последната им среща. Висока метър и шестдесет и седем, в момента вероятно тежеше над деветдесет килограма. При все това тя излъчваше увереността, характерна за всеки отлично подготвен професионалист, каквато винаги е била. Двамата бяха работили заедно половин година в Ангола и там капитан Уилямс се бе доказала като отличен специалист. Винаги изпълняваше задачите, които й се поставяха.